Не мога да споделя впечатленията си от фестивала Elevation, защото не съм бил там. Но ще споделя някои размисли покрай Elevation, които някак ми се набиват на очи.

Първо, още преди феста колегата VaGro се възмути, че му предложили да отразява събитието срещу преспиване на „приятелска цена“ от 110 лв. за легло на вечер. Ако е вярно, какви ли са били неприятелските цени, питам се?

Ако е вярно, само това вече би съборило амбициите на организатори и фенове, даже всичко друго да бе минало по конец. Всичко над 10 лв. на легло – говорим за поляните на Разлог посред лято все пак – си е чиста спекула. Нали уж според организаторите имало леглова база, която иначе пустеела? Добре, нека тази база да не може да побере чак 10 000-20 000 души. Явно тогава цената няма да е 10 лв., но – 110 лв.?! Това е цена за легло в хотел 2-3 звезди в Гърция или Турция на брега на морето в разгара на сезона!

Откъдето и да го погледнеш, или местните хотелиери са решили да направят пачка на принципа „сега или никога“ (което за посетителите обикновено значи „сега се прецаках и може би ще дам от немай къде, но ще дойда пак тук точно никога!“), или въпросната леглова база е мит и просто цените са скочили до небесата, защото има търсене, а няма достатъчно предлагане. Така или иначе – FAIL!

Второ, българските промоутъри трябва ДА ЗАБРАНЯТ на чуждите поп и рок звезди да ходят в чалга клубове преди, след и особено ВМЕСТО да изнасят концерт у нас.

Това може и да звучи глупаво и дори неизпълнимо, но шокът за техните почитатели у нас е грандиозен. Все трябва да има поне полуграмотен PR, които меко и настойчиво да обясни на Сайпръс Хил, Рамщайн и всички останали, че най-обикновеното им, иначе разбираемо човешко любопитство към (предимно ориенталския) нощен живот у нас е катастрофално за имиджа им тук.

Тук се води война на световете (не е смешно). Единият свят е този на поп, рок, хаус и всякаква друга музика, светът на европейската и световна култура. Другият е този на анадолското в кръвта, който се качва на масата , хвърля салфетки и маа кючеци след 3-тата ракия – светът на чалгата.

Войната не е между чалгата и другата музика. Войната е между чалга културата (светът на простотията) и между нормалната култура. А изборът е не само културен, а цивилизационен (както се изразяваше един бивш президент, който слушаше и свиреше Бийтълс), дори политически, ако щете.

Положението е такова, че чалгата е завладяла 90% от публичното пространство и е набутала цялата останала култура в останалите 10%. Затова, не стига че сме най-бедни в ЕС, но и хората, които тук слушат нормална музика, била тя рок, джаз, поп, електронна, са по-малко от нормалното за държава с нашето население.

При това положение промоутърите по принцип правят чудеса от храброст, за да осигурят за такава малка и неплатежоспособна публика що-годе интересни и актуални артисти и групи, че и да не фалират, а да излязат някак на печалба.

От друга страна феновете плащат по половин минимална заплата (!), за да видят в центъра на София един застаряващ изпълнител, последно актуален преди 20-30 години, като Джо Кокър (не става дума за качествата му на певец, говорим за друго нещо тук). И плащат вече цяла минимална заплата, за да видят 2-3 по-актуални имена накуп в някой фест на края на света. Съобразно стандарта си на живот българският фен сигурно е най-скъпо плащащият фен в света!

И накрая, след като чалгата и нейните просташки апологети са го тъпкали отвсякъде – радио, тв, реклами, билбордове, ресторанти, заведения, клубове, частни сбирки у дома дори, след като открито са му се подигравали, че стои в ъгъла на купона и на живота, след като е мечтал години наред за своите любимци и е чакал своя миг, и след като е платил една минимална месечна заплата, за да види въпросните любимци, те… се осират като абсолютни прошляци в някой мутренски чалга клуб!!!  Е, прочете сега какво става във форумите, които след Elevation врят и кипят от гняв и възмущение.

Всеки метъл герой или световен рапър, заснет ухилен до уши в компанията на проститутки в наш чалга клуб, автоматично губи завинаги поне четвърт от феновете си у нас. И поне още толкова втори път няма да стъпят на негов концерт и безплатно да ги карат. Това не е въпрос на правила, които трябва да спазват у нас, това е истинско предателство към феновете им тук. Разбира се, доста от тях ще кажат „дреме ми за България“. И ще получат същото в отговор, бъдете сигурни.

Така че, за промоутърите – грандиозен FAIL! Всичките ви артисти искат майка си и баща си плюс още 1001-а екстри, за да свирят и пеят тук. Погрижете се да им обясните положението и да им сложите в договора клауза да НЕ ходят в чалга клубове! Иначе или това ще им е първият и последният концерт тук, или направо да не идват – на тези цени ще можем да ги гледаме и в Сърбия, Румъния или Гърция плюс удоволствието от екскурзията – щото в Разлог все пак Акропол няма…

А ако на Сайпръс Хил, Хъртс и Рамщайн толкова им се гледат ориенталски простотии – такива има колкото искаш и в Сърбия, Румъния, Гърция, Турция. Единствената разлика е, че там има и друга музика и култура, за разлика от тук. Там няма война, не и в този смисъл и мащаб, както у нас.

И последно – съдейки по отзивите във форумите и фейсбук след Elevation, реномето на М-Тел е толкова криво в очите на потребителите, че спонсорирането на фестивали с идеята да се създаде положителен образ на компанията е чисто хвърляне на пари на вятъра. М-Тел така го е закършил откъм PR, че трябва да вложи поне 10 ПЪТИ по-висока сума и то дългосрочно, години наред в изграждането на положителен имидж (и да си оправи проблемите, така вбесили клиентите му).

В тази връзка, може би по-удачно би било операторът-гигант да си направи собствен ежегоден музикален фестивал, като просто възложи специализираната дейност на подизпълнители. Спонсорство от примерно 100 000 евро е капка в морето за кой да е фестивал. Но ако се инвестират умно и с идея, може да се постигне многократно по-голям ефект. Например с толкова може да се направи грандиозен ежегоден фестивал на българската музика – и ще си е само на М-Тел, парите ще останат в България, а да не обсъждаме какъв ще е PR ефектът от такъв ивент.

Но идеи – море, акъл – шамандура…

This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

Заместник-министърът на МВР Веселин Вучков знае, че не е прав. Можехте да прочетете това по лицето му, когато днес на обяд той излезе от Народното събрание и отиде при протестиращите пред парламента граждани, организирали митинг под надслова „България не е Биг Брадър! 2010 не е 1984!”.

Всеки от нас има някъде дълбоко в себе си едно усещане, един глас, който някои предпочитат да не чуват, но който винаги ни казва кое е добро и кое – зло, кога сме прави и кога не. На някои от нас не им личи какво казва този глас, но на други, уви, личи. Политиците и управляващите обикновено са от първия вид. Веселин Вучков обаче явно е от втория. Въпреки строгата му и вечно намръщена физиономия – сякаш всеки момент ще ви арестува, лицето му днес го издаде.

Зам.-министърът и група официални лица около него дойдоха малко след началото на митинга, застанаха встрани от сцената и започнаха да наблюдават критично и неодобрително случващото се. Те обаче почти веднага бяха забелязани от водещия, който помоли събралите се малко под 500 протестиращи граждани да се обърнат директно към министъра с основния си лозунг. И тогава присъстващите се обърнаха към зам.-министъра и започнаха дружно да скандират „Аз не съм терорист! Аз не съм терорист!”.

Трябваше да видите лицето на зам.-министъра в този миг. По него за няколко секунди последователно пробягаха емоции като страдание, неудобство, срам, вина, неприязън. За съжаление, това едва ли бе уловено от присъстващите медии, които точно в този момент тъкмо бяха хукнали към МВР шефа и го налазиха от всички страни с микрофони и камери като… мухи мед. Съответно той върна строгото си служебно изражение и с видимо облекчение се зае да отговаря на въпросите им.

Можем да разберем г-н Вучков. Все пак до преди малко повече от половин година той беше „от другата страна на барикадата”, сред протестиращите срещу същите тези мракобесни полицейски поправки в Закона за електронните съобщения (ЗЕС). И дори пишеше статии в пресата, разясняващи колко вредни са те. А сега като МВР шеф му се налага да защитава точно обратната позиция. Защо – това е съвсем друг въпрос, чиито отговор надали някога ще научим.

Важното е, че научихме нещо друго. Зам.-министър Вучков знае, че не е прав. Знае, че защитава погрешната страна в диспута. Очевидно е бил искрен преди половин година, а не сега. Може би вярва, че служебното му положение днес не позволява да говори истината и изисква да защитава погрешната страна. Но онзи глас му нашепва истината. И колкото господин зам.-министърът Вучков да си запушва ушите, то обикновеният честен гражданин Веселин очевидно го чува.

Значи има надежда… Значи има нужда от пряка демокрация и протести. Друго си е. Да отидеш на площада и да изкрещиш в лицето на властта/зам.-министъра какво си мислиш за онова, което той върши – безценно…

Още две бележки. Като се има предвид колко нагли, безпардонни и високомерни бяха предишните управляващи, може да отбележим все пак и достойнството на зам.-министъра да слезе при хората и да ги чуе. Освен това, за разлика от 14 януари преди една година, този път полицията не би никого с палки, не попречи на никого да иде до мястото на митинга, не записваше номера на лични карти, не арестува никого.

Вместо това г-н Вучков помоли контактна група да заповяда на продължаващото по-късно днес обсъждане на промените в закона в Народното събрание. Част от организаторите пък се отправиха към Министерския съвет, за да връчат на премиера искането си да „помоли” депутатите да отменят приетите на първо четене поправки. Като се има предвид колко е зает днес Бате Бойко покрай скандала с Желева, а и понеже той не обича да се задълбочава много-много, те му бяха написали текста на писмото от-до с всички параграфи, алинеи, точки и закони, та да може той само да се подпише и да сложи печат.

Извън иронията обаче, само песимистите не биха признали, че промяна с положението от преди година има и то въпреки изключителния инат на настоящето правителство.

Сещате ли се обаче за един от големите MTV хитове на последното десетилетие – онзи, в който едно младо момиче ходи из улиците на града, носейки в ръце голямо пурпурно сърце от картон? Днес на площада на протеста едно момиче символично беше донесло едно огромно червено картонено… ухо (после се появиха още няколко такива). Символ на тоталното подслушване и полицейщината, които ни очакват, ако промените в закона, наричан единодушно от протестиращите Закон за електронното следене, минат и на второ четене в парламента.

Надежда има, но когато младите момичета носят не картонени сърца, а картонени уши, то значи нещата в тази страна никак, ама никак не са добре. Но вие това го знаете, нали, г-н Вучков? И вие също, останали г-жи и господа управляващи. Да видим дали вашите уши все още чуват онзи глас, за който стана дума в началото… или ще се наложи да чуете гласа на народа, който – когато реши да заговори – е оглушителен. Ако не вярвате – питайте зам.-министър Веселин Вучков.

Публикувано на 14 януари в Webcafe.bg.

Почти десетилетие след като големите звукозаписни компании започнаха своята юридическа атака срещу „Напстър”, съдът все още пише правилата по пътя, който ще заведе музикалния бизнес към неговото дигитално бъдеще, пише авторът Бен Шефнър.

Доколко обаче тези дела наистина ще определят бъдещето на музикалната индустрия и „правилата на играта” в нея? Отговорът е: всъщност не толкова много, колкото смята авторът.

Защо?

1. Цитираните случаи са предимно американски. Факт е, че музикалната индустрия е съсредоточена основно в САЩ, но не само там. Тоест – последствията от тези казуси ще са забележими, но далеч не глобални (с малки изключения).

2. ДелотоThomas-Rasset не е завършило и ако сме поне малко оптимисти (а защо не и реалисти) няма начин да завърши на по-горната инстанция с осъдителна присъда за P2P потребителите. Не съм юрист (хеле пък американски), но ми се струва, че в това дело има толкова много и груби правни нарушения на първа инстанция, че обвинението няма дори и теоретичен шанс да спечели. Да не говорим пък за опита да се свърже IP адрес с виновно поведение/наказателна отговорност на конкретна личност – как това би могло да стане по сигурен, безпогрешен и законосъобразен начин, досега не е успял да измисли никой в света. Пък да се привлича под съд IP адрес (с извинение за иронията) е тъжна история – той дори не е юридическо лице. Вярно, всеки IP адрес си има собственик, той може да бъде държан отговорен, но да му се вмени вина…? Как точно ще стане това – тя първо трябва да бъде доказана. Защо тогава го водят това дело и издадоха такава присъда на първа инстанция? Ами – чист PR. Точно като у нас – прибираме 20 души в ареста, обявяваме епохален успех на полицията, след 3 дни пускаме 18 от тях поради липса на доказателства, завеждаме дела срещу останалите двама и те завършват след 2 години с оправдателна присъда – пак по липса на доказателства или невъзможност да бъде доказана вина. Но отчитаме успех срещу престъпността – във вестниците…

3.Делото срещу „Пайрът Бей” е крупен успех за P2P потребителите, a не за носителите на права, макар да има осъдителна присъда. Отбележете – не е осъден/затворен тракера, дейността му не е призната за незаконна, не може да се докаже, че нарушава каквито и да е права – защото той просто… не нарушава нищо! Осъдени са… собствениците му. За нещо като помагачество в нарушаването на авторски права (обобщавам много грубо). И за нереално висока сума. Която би могла да е дори още по висока в САЩ, където законодателството изрично предвижда примерно еди колко си хиляди долара ЗА ВСЯКО ЕДНО нарушение на авторското право и присъдата е кумулативна. Не съм запознат с шведското право по въпроса, но бих рискувал да предположа – на основата на европейското право в областта като цяло – че в шведските закони по-скоро няма такава клауза като в американските. Ако е така, при обжалването поне сумата от 4 милиона глоба за собствениците няма никакъв шанс да остане такава – ако въобще цялата присъда не бъде отменена. Понеже отново имаме дело, в което на първа инстанция куп неща са приети ей така, на доверие, а те подлежат на доказване – и съответно сега са оспорени от защитата (която откри и конфликт на интереси при един от съдиите!). Резюме: отново много спорна присъда, отново с основно PR ефект, отново с минимален шанс да бъде потвърдена на горна инстанция. Нека за момент помислим разумно и логично, не като юристи – група хора създали някакъв софтуер (и го качили на хардуер), който предоставя напълно законна услуга (P2P обменът никога никъде от никой съд не е бил обявяван за незаконен! и не би могъл да бъде) за група потребители. Дори и огромната част от тези потребители да нарушават някакви права (което е спорно и най-важното – недоказано), вината е тяхна, не е на създателите и собствениците на софтуера. В най-добрия случай трябва да бъде изрично доказано намерение (умисъл) за извършване на престъпление от създателите/собствениците на софтуера. Дори и това да беше възможно, навлизаме в истинска дебра от правни възможности… Затова лично аз бих прогнозирал, че това дело няма да има никакъв, ама никакъв ефект върху музикалната индустрия. Нещо повече – даже PR ефектът му вече е изчерпан и оттук нататък всичко ще се върне като бумеранг обратно върху правоносителите, когато делото рухне.

Другите две цитирани дела дори не заслужават коментар – било защото изходът от тях е предвидим и очакван, било защото не носят нищо особено ново в съдебната практика.

Ако трябва да направя своя прогноза за бъдещето на музикалния бизнес, то бих казал, че много по-голям ефект върху музикалната индустрия ще има фактическото състояние на нещата.

Първо, благодарение на P2P хората свикнаха да теглят музика безплатно.

Второ, легалните онлайн магазини за музика драстично увеличават броя, асортимента и оборота си, макар засега да не печелят.

Трето, P2P обменът унищожава истинското пиратство – незаконното тиражиране на музика с търговска цел, например на дискове.

Четвърто, P2P обменът силно разширява музикалния хоризонт на потребителите и така създава нови пазари и нови потребители за повече стилове и групи/артисти. Не забравяйте, че музикалната индустрия НИКОГА не се е състояла само от издаване на музика, даже това е по-скоро изключение. Истинската й същност винаги са били концертите и изпълненията на живо, а те напоследък бележат огромен ръст като брой, като приходи, като цена на билетите. Въобще, издаването на музика на физически носители е умиращ бизнес, той спада и ще спадне до ужасно ниски стойности (но няма да умре!), но музикалната индустрия ще си я има и още как.

Огромен ефект върху музикалния бизнес обаче би имало въвеждането на правилото за „трите удара“ (вече се говори дори за „един удар“) срещу интернет потребителите. Това, както и вменяването на отговорност на доставчиците на интернет за съдържанието на техния трафик, наистина може да имат тежки последици – съвсем не само за потребителите. То ще се отрази тежко на самото право (нарушават се основни негови принципи), на интернет (нарушава се неутралността му), на бизнеса (съвсем не само на музикалния), на обществото като цяло и на неговата свобода. Ако обществото трябва да избира – то по-добре да умре музикалният бизнес, отколкото да бъдат засегнати такива фундаментални закони, права и свободи на съвременната цивилизация. Още повече, че – както подчертах – музикалният бизнес като цяло изобщо няма да умре, само една негова неоправдано забогатяла досега и излишна вече фракция просто си отива. Което не е кой знае каква драма и като гражданин аз лично например не си давам правата и свободите заради това, че някой едър капиталист вече няма да може да си купи остров за Коледа (истински случай от CEO-средите в музикалната индустрия).

Още по темата – http://webcafe.bg/id_1237342875_Badeshteto_na_muzikalnata_industriya

Това беше най-разменяната реплика вчера следобед в българската част на Туитър.

Поводът – приемането на първо четене от парламента на промените в Закона за електронните съобщения. С гласовете на ГЕРБ и Атака.

Въпросните промени, които многократно бяха отхвърляни даже от предния парламент, който никак, ама никак не беше известен с демократичността и свободолюбивостта си, бяха прокарвани и внасяни многократно – законно и незаконно. На онези депутати обаче им стигна здравият разум да не пускат кучетата на свобода. Тези сегашните депутата обаче нямат дори такива задръжки – може би защото самите те са кучетета/ченгетата?

Поправките в закона превръщат България в тотално полицейска държава. Полицията може да следи и подслушва в реално време и най-важното – напълно безконтролно, когото си пожелае, колкото си пожелае и когато си пожелае. И най-важното – не само полицията, но който и да е неин представител.

Това няма нищо общо с разкриването на престъпления, което е претекстът за нарушаването на такива основни човешки права като тайна на кореспонденцията, неприкосновеност на личната информация, нарушаване на презумпцията за невинност и прочее. По закон полицията и сега има възможност да си върши работата. И как я върши тя?

Ето как. В многомилионна Франция има няколкостотин искания годишно за използване на СРС (специални разузнавателни средства, разбирай например подслушване) и XXX на брой присъди по делата, заведени след това въз основа на събраните с тях доказателства. В близо 10 пъти по-малка България има 100 пъти (!) повече искания за използването на СРС годишно, а дали има и една осъдителна присъда след използването им, МВР не може да каже, защото „нямало данни“. Не мога да посоча конкретните цифри в примера по-горе, но всеки, който се интересува, може да ги намери – има ги многократно цитирани в Интернет.

Та МВР и сега подслушва и събира информация – но за кого, каква и с каква цел, щом това не стига до съда – никой не знае. Същевременно – логично – рейтингът на доверие на това МВР в очите на обикновените граждани все повече спада. Всеки втори ще ви каже в прав текст, че според него МВР и престъпниците не само не са във война помежду си, а обратното – служители на МВР помагат на същите тези престъпници в дейността им срещу обикновените граждани. Ще ви го каже и всеки журналист, пишещ по темата – МВР не е решението на проблема, МВР е част от самия проблем. Казва го – при това точно вчера! – и вътрешният министър в прав текст: „В бандата на Наглите има бивши и/или настоящи служители на МВР, тя иначе нито би съществувала, нито би могла да извършва престъпната си дейност“.

Та в ръцете на това същото МВР и на същите работещи и сега добре с в комбина с престъпниците негови служители от вчера се дава безпрецедентна, огромна мощ и власт за действия. Забележете пак – не срещу престъпниците, такава МВР има и сега, и винаги е имало (справка – използваните СРС-та), а срещу обикновените граждани.

И е много тъжно, когато толкова много от тези граждани казват „Ама мен какво ме засяга това, аз не съм престъпник и нямам какво да крия“. Да, и аз нямам какво да крия и не ме е страх принципно от нищо – от години слагам името си под онова, което пиша.

Страх ме е обаче като се сетя, че в апартамента до бившата ми тъща живее дребен хулиган, който се пъчи, че имал връзки с шефа на полицията. Същият редовно се напива като свиня, пребива жена си, налитал е и на мен, заливал е бравата на апартамента с не помня какво, в резултат на което тъща ми – безпомощна и болна самотна стара жена – остана заключена отвътре за цяло денонощие, разби мазето ни и се самонанесе там за години, редовно крещи из входа, размахва нож и пистолет, тероризира целия вход и демонстрира нахално състоянието си на дребен и некултурен новобогаташ. Този човек редовно може да бъде видян с хора, които ние, обикновените граждани разпознаваме под името мутри. И никакви жалби до полицията не помагат – сигурно защото той наистина има добри приятели там.

Страх ме е като си помисля, че не само досега полицията не ме защитава от този дребен хулиган, но за в бъдеще ще е дори още по-зле – срещу стотина-двеста лева, бутилка добро уиски или дори просто ей така заради приятелството, тоя пич ще може да си уреди полицията да ме подслушва и ще може да научи за мен и живота ми, както и за този на цялото ми семейство каквото си поиска. И може да използва събраните данни както си поиска.

Не е задължително да извършвам някакво престъпление, за да ме е страх от него. Може да си имам примерно любовница и той да ме изнудва с това, че ще каже на жена ми. Или да съм загубил сериозна за мен сума в казино или на Еврофутбол, а да съм помолил шефа за аванс уж за лекарства за тъщата. Може да съм гей. Или още по-лошо – да съм бисексуален, но да го знам само аз и тайните ми партньори. Може и … знам ли, аз наистина съм си най-обикновен човек и не мога да се сетя какво бих могъл да крия. Но съвсем ясно усещам, че с поправките в закона от вчера съм загубил сигурността си, свободата си, спокойствието си – без да съм направил каквото и да било. Пак подчертавам – не става дума за престъпление, а за каквото и да било.

От утре, ако например си бизнесмен, ще трябва да кажеш сбогом на мобилния си телефон и имейла. Всички важни срещи и разговори – само фейс ту фейс. Защото не знаеш кой от конкурентите ти има роднина или приятел в полицията. Ще трябва да се молиш да няма някое ченге, или негов роднина, които да ти имат зъб за нещо си. Ще трябва да се страхуваш незнайно от кого и от какво дори и ако малко с нещо си по-различен от останалите – или дори да не си – да не те огрее каквото не очакваш откъдето най-малко очакваш.

Изобщо, добре дошли в „1984-та“ на Оруел. Големият брат вече те гледа, слуша и следи отвсякъде, дори в дома ти и в реално време. Който от вас е гледал филма Zeitgeist – ето това се случва, ама не е световна конспирация и не ти слагат чип в тялото, но пак следят и записват и пазят в рамките на една година всяка твоя стъпка, всяко твое действие, всеки разговор, мейл, всеки посетен сайт, всяка написана някъде дума от теб във форум, чат, скайп или айсикю. Навскъде, всичко, безконтролно, нерегламентирано, неизвестно от кого и защо – вече е законно. Това е.

И не че има световна конспирация, но по правилник поправки в закона между първо и второ четене се правят в рамките на една седмица. Точно в тази седмица обаче – между Коледа и нова година – парламентът не работи, почива. Кой тогава и кога ще ги внесе?

Очевидно е, че това, което ГЕРБ, Атака и Бойко Борисов ни натресоха, ще мине и на второ четене. Защо това не трябва да се случва, най-добре е описал Мартин Димитров в блога си, прочетете го непременно. Но то ще се случи.

Единственото, което може да се направи, е сериозен граждански натиск върху политиците и конкретно върху народните представители, гласували против този проект, да съберат достатъчно подписи и да дадат поправките на конституционния съд, който да ги обяви за противоконституционни. Не съм специалист по право, но мисля, че това беше редът.

А от момента, в който тези поправки бъдат одобрени на второ четене и влязат в сила, та до момента, в който евентуално бъдат обявени за противоконституционни – жална ви майка, скъпи сънародници! Събраните за вас данни в този период ще хранят някои хора цял живот, а вас ще ви изнудват с тях цял живот – колкото и да си мислите „ама аз съм обикновен човек, нищо лошо не правя, мен това не ме засяга“.

Свободата, Санчо, не се яде, но след милиони години еволюция човекът не е открил нещо по-ценно от нея на този свят.

… но на „Джони Уокър“*. Дори и да нямат коледни камиончета, събирането на етикети от лично използваните бутилки ми доставя едно особено очарование!

* Всъщност предпочитам „Джийм Бийм“. Ама да не  издребняваме, нали…

Ако не ви интересува рекламата, просто се посмейте – направено е от човек с перфектно чувство за хумор.

http://www.youtube.com/watch?v=UpLwd5B7Hmo

Синти попът има почитатели в България, макар да е малко поумрял като стил – при това още преди 20 години. Лоу обаче са практически напълно неизвестна по нашите ширини група.

Добавете към това нещастното съвпадение на софийския им концерт с мага-бенефиса за четвъртвековния юбилей на Милена (засмукал всеки уважаващ себе си и музиката истински фен), с партито „Болкън сайънтист“, събрало горе-долу останалите групи и музиканти в България, неучастващи в концерта на Милена, както и неприятния дъжд в събота вечер и имате всички основания да не очаквате много хора на шоуто на Лоу.

Така и стана. Едва около 50 човека бяха дошли да видят шведите в София Лайв Клуб…

Шоуто започна около полунощ с плейбек интро – „Одата на радостта” на Бетховен, изсвирена на умопомрачително вехт 8-битов синт, но за сметка на това със сила, която с лекота може и от вас да направи Бетховен (не толкова гениален, но за сметка на това толкова глух). След което приятен глас заяви „гаварит и паказивает Масква!” и … шведите излязоха на сцената под одобрителните ръкопляскания на присъстващите.

На живо Лоу се появиха в състав от трима – китара, клавири и вокал, явно използвайки заместник на изпадналия някъде по пътя през годините трети член на групата Мехди Багерзадех. Видът им беше точно какъвто бихте очаквали – откровено хомоеротичен, даже малко наци. Новият клавирист беше пълен клонинг на Мартин Гор отпреди 25 години, включително носеше същата шапка…

Шведската тройка започна шоуто направо с хитовете си, продължи с по-добрите песни от двата си албума и завърши отново с хитове участието си, продължило малко по-малко от час. Музиката на Лоу е приятна, мелодична, изцяло танцова, присъствието им на живо е много силно. Откровено казано, изненадващо добре се справи вокалистът Лио Йозефсон, който иначе има леки интонационни проблеми на живо

Повече или по-малко всяка синти поп група, оцеляла до днес, прилича на лошо копие на Депеш Мод. Това важи и за Лоу, макар те да напомнят и на една друга сходна група от този жанр – Меш. Меш обаче са една идея по-рок, докато Лоу са чист осемдесетарски синти поп. Ама направо по-малки братчета на Депеш Мод! Ако това не ви дразни, е забавно да отбелязваш: този рефрен е взет от Black Celebration, този ритъм е от Enjoy The Silence, този звук на синтезатора е от Strange Love…

Не вярвам присъстващите да бяха фенове на Лоу, но определено бяха фенове на този звук и дошли да чуят точно тази музика. Малка групичка скочи да танцува още от първото парче и не седна до края. Към средата като тях бяха вече 90% от присъстващите.

Топлият прием поотпусна малко шведите, особено след като видяха, че дори и новата им песен „Mirage” – от предстоящ албум – бе приета на ура и изпроводена с бурно одобрение и аплодисменти от публиката. Лио Йозефсон даже почна да се усмихва, а по някое време промърмори и нещо в смисъл: „Снощи бяхме в Букурещ, там имаше повече хора, но вие сте по-готини от тях!”.

За съжаление, концертът приключи без бис и без кавъри на Депеш – Лоу вече не свирят такива на живо. Публиката обаче видимо остана адски доволна и получи точно това, за което бе дошла. Жалко, много жалко, че бе токова малобройна.

Накрая искам да отбележа още нещо. София Лайв Клуб е място, където връзката между музиканти и публика е много близка, абсолютно непосредствена и явно това предразполага там всеки път да се получава страхотен купон, независимо колко много или малко хора има. Място, предлагащо наистина уникално преживяване, каквото не съм виждал в друг лайв клуб!

Самото помещение обаче явно е кошмар от акустична гледна точка и поради това апаратурата е много взискателна – ако не й подадеш качествен звук, омазва всичко, особено в средните честоти. По средата на снощния концерт бях изумен колко мощен, чист и качествен звук и с каква динамика и сила може да извади това озвучаване. Но една идея по-силно от необходимото – и всичко изчезва. На първата песен на Лоу – група, на която цялата й бленда е в средните честоти – не можеше да се разбере това микрофония ли е, групата ли свири или вокалистът пее, а звукът беше като на дет метъл фестивал… В резултат част от и без това малобройните тази вечер посетители на иначе шикозното заведение моментално се изнесоха, а аз и още двама-трима потърсихме миша дупка, в която да се заврем, за да не оглушеем в следващите няколко минути. Приятелска препоръка към клуба: съчувствам на озвучителя ви, но бъдете безкомпромисни към него или си намерете по-компетентен!

По едно време Аспарух се опитваше да участва в едни мемета – верижни игри въпросници, които блогърите си разменят най-вече със SEO цел и за повишаване на Гугъл пейдж ранка им, но в които понякога има и полезен или забавен елемент.

На два пъти се опита да включи и мен, обаче… Аз като получа някаква такава игра запитване и сядам да мисля… което трае около 3 месеца, а резултатът от него е, че отговорът губи всякакъв смисъл. Така де, стресът трябва да се унищожава, както казваше една друга легенда, която също има блог, но е толкова ъндърграунд, че сигурно и той сам не му знае URL-то. Радо, Шарапанов, Емзеперикс, обади се, бе!

Но да се върнем на въпроса. Ей сега ще изненадам Аспарух като му отговоря на нещо, за което не ме е питал:)

Тези дни Аспарух пусна един такъв постинг, след който на човек му остава единствено да се самоубие. Но нали не са минали 3 месеца, още мисля по въпроса как да му помогна (ъъъ, не да се самоубие, а обратното… тоест, разбирате ме… всъщност разберете ме правилно, де… добре, добре).

Днес, гледам, пуснал друг – в който пък доказва безспорно по научен метод невъзможността да има любов, особено истинска такава.

Какво да кажа? С науката не се спори. Освен ако не си Симеон Дянков, разбира се. Щом няма – значи няма (истинска любов). Всичко е логически правилно, перфектно мотивирано и аргументирано – няма любов и това е.

Така да е.

Ама аз като феодален старец, изкушен от нАуката, се сещам за една дребен проблем. Чували ли сте мита за Ахил и костенурката?

Древногръцкият философ Зенон се обзаложил, че може да докаже, че Ахил, който е 10 пъти по-бърз от костенурката, никога няма да може да я настигне, ако й дадем примерно 100 метра преднина. И го доказал!

В оригинал историята е малко по-различна, но към днешна дата се разпространява предимно в този си вид:

Костенурката има 100 метра преднина. Давате старт и Ахил пробягва тези 100 метра. Добре, обаче за това време костенурката се е придвижила с още 10 метра. Ахил пробягва и тези 10 метра. Но за това време костенурката се е придвижила  с още 1 метър. Ахил минава и него. Но за това време костенурката отново се е придвижила напред! От математическа гледна точка Ахил никога няма да може да настигне тази костенурка – докато той измине дистанцията, която ги разделя, тя вече е взела нова, макар и все по-малка преднина. Математически (научно) погледнато, Ахил ще я гони вечно, без да я стигне никога.

В живота обаче Ахил настига въпросната костенурка и то за няма 15-20 секунди. Той просто е войн, а не учен. Съответно е учен (ето че пак се обърках, мамка му!) да настига, задминава и побеждава костенурки и други воини, а не да доказва математически, че това е невъзможно.

Та и на Аспарух работата му е такава. Вместо да доказваме, че истинска любов не съществува, по-добре да я потърсим – пък макар и не дотам истинска. Ние сме мъже, сурово възпитани – на нас често и един гол секс ни стига, простете!

Аз, разбира се, не мога да докажа, че истинска любов съществува. Но ми стига тази награда, че в момента й се радвам. И да ви кажа – е ебати кефа! Без майтап – много е яко:)

Както казваше един друг мой идол – Курт Хаунещайн – „stop talking about love, love is the one thing you have to do“!

И тъй като исках да помогна, но подозирам, че след този ми опит за помощ Аспарух все пак окончателно, макар и погрешно може да осъзнае предимствата на самоубийството, то искам да завърша оптимистично. Исках да е с Before (заради текста, потърсете го), ама тя е забранена за БГ в Тубата, има я само във Vbox-а. Затова ще е с тази горе.

Pet Shop Boys – fucking geniuses, actually!

За хората в музикалния бранш отдавна е ясна ужасяващата неадекватност на кликата, нарекла себе си Българска асоциация на музикалните продуценти (БАМП).

Там, за съжаление, има и свестни хора с огромни заслуги към българската музика, но тази като цяло кръвопийска асоциация години наред не спира да тормози и изнудва забавния бизнес у нас с рекетьорските си дейности и терористичните си практики, които прикрива с полицейската униформа на НСБОП/ГДБОП.

Под предлог „защита на авторските права” оттам се леят като водопад лъжи и пак лъжи, придружени с платени пропагандни кампании, целящи да убедят обикновения гражданин, че с тегленето и обмена на музика в интернет той става, видите ли, крадец, престъпник и пират (нито едно от трите не е вярно според Наказателния кодекс на Република България!) и едва ли не ограбва горките автори на музика.

А всъщност истината е точно обратната – БАМП не защитава и никога не е защитавала интересите на никакви автори, тя е организация на посредниците, точно онези, които прибират лъвския пай от всичките пари от музика и подхвърлят трохи от приходите на самите автори – 5-15%  в общия случай, често и много по-малко и практически никога повече!

Ето че най-после стана публична и другата истина, която отдавна се знае в бранша – всъщност самата БАМП в лицето на членуващите в нея музикални компании ограбва авторите (този път не метафорично, а чисто физически, пряко), като години наред (от 2002 г. насам) не изплаща полагаемите се авторски права и отчисления на истинската организация за защита на правата на авторите на музика в България „Музикаутор”.

Вчера в „Музикаутор” най-после не издържаха и изокаха публично възмущението си от незаконните действия на БАМП. Декларацията им четете тук.

Но наглостта няма граници. Следвайки трайната си – заета впрочем от фашисткия министър на информацията Гьобелс – политика и тактика, гласяща, че една лъжа, повторена 100 пъти, се превръща в истина – БАМП пусна официален отговор.

Както обикновено, когато става дума за изявление на БАМП, вътре няма и следа от логика или познаване и съобразяване с действащото законодателство – само пропаганда, пропаганда, пропаганда…

В този пореден чутовен манифест на безпринципността още първото изречение е връх на… не знам и аз вече на какво да го окачествя. Първо в това объркано словоизлияние става дума за някакъв си нецитиран процент „пиратство” – термин, непознат за Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) – и нямащ съвършено никакво отношение към това защо БАМП не си плащат законовите задължения към авторите, от експлоатирането на чиито произведения са спечелили парите си. Е, освен ако не са искали всъщност да кажат „ама то тука толкова много се краде, искаме и ние пък да крадем, я!“…

После пък се обвинява директно и грубо „Музикаутор” в това, че не се борели с пиратството! Де факто БАМП първо не плаща, а след това като му искат да си плати сметката, обвинява за това „Музикаутор”, понеже… не си събирал вземанията! Крадецът вика: „Дръжте крадеца!” – обичайната до болка практика на БАМП…

Да коментираме ли изобщо факта, че „Музикаутор” – за разлика от БАМП – не е организация за борба с пирати, марсианци, вампири или някаква друга такава въображаема паплач, а организация за събиране на отчисленията за автори на музика – което тя и прави, включително в цитирания случай.

И това, отбележете, е само в първото изречение на жалкия ПР пасквил на БАМП. Нататък просто няма смисъл да анализираме текста им – то е ясно за какво става дума. Ако трябва да преведем отговора им на разбираем език, то той би звучал така: „Ми ние няма да платим, щото просто не щем да платим, законът да го духа!”.

Какво да отговориш на такава позиция?…

„Музикаутор” можи да не е – и изобщо не е! – перфектна организация. Но това е организацията на авторите – онези, които правят музиката, която слушаме. Това, а не БАМП, която постояно се прави на такава. И „Музикаутор” не организира кампании срещу феновете на музиката за това, че теглели от интернет, не плаши с белезници, не нахлува с ГДБОП и без съдебно решение в произволно избрани офиси на фирми и частни жилища, не заплашва да спира интернета на потребители, не рекетира радиостанции и телевизии с изисквания за безумни суми за авторски права. „Музикаутор” тихо, кротко и полека се опитва да събира онези пари, които всички дължим на авторите за музиката, която обичаме.

Разбира се, че са необходими радикални промени в областта на копирайта и те неизбежно ще преобърнат фундаментално практиката и съществуването на организации като „Музикаутор”, които сега са тромави и недостатъчно ефективни, но се опитват все пак някак да работят.

Но дори и последният продуцент на света да изчезне, музика ще има и хората винаги ще са готови охотно да платят на авторите и изпълнителите й някаква приемлива сума за нея, събрана по адекватен и подходящ начин. Затова организации като „Музикаутор” под една или друга форма винаги ще има – авторите трябва да получават пари за труда си, никой никога няма да оспори това им право.

Колкото до БАМП, ще си послужа с един цитат:

„Съдбата на дружества, които не се развиват, стоят далеч от динамиката на съвременния музикален бизнес и заемат неконструктивни позиции, е да губят представителност и доверието както на ползвателите, така и на членовете и партньорите си.“

Цитатът е точно последното изречение от „становището” (какво ми ти становище, то е направо смешно и жалко от правна гледна точка…) на БАМП по случая. Все едно себе си са описали, просто не е истина колко точно са познали!

Нали ви казах, точно крадецът вика „дръжте крадеца!”.

Нищо особено не се е случило на този ден. А промени живота ни.

На онази дата лично аз се мотах някъде до към 7 вечерта из родния си град и се прибрах. След 8 в стаята ми дойде дядо ми, който с лека усмивка ми съобщи, че са свалили Живков. Скочих към телевизора, но нямаше кой знае какво да се види – пленум на ЦК на БКП, дрънкат обичайните глупости, само Живков гледа странно уплашено ту наляво, ту надясно – сякаш не може да повярва.

Нищо не се промени и на следващия ден.

Всичко обаче се промени през следващите 20 години. Заради дворцовия партиен преврат така и не дочухме и не дооценихме онова, което, оказва се, промени всичко през тези последвали години – падането на Берлинската стена.

Затова и днес няма какво да отбелязваме. На 10 ноември просто нищо не се е случило.

Мислите обаче понякога идват без да питат. И казват:

20 години преход. Не, не онзи преход – той наистина приключи с влизането на България в Европейския съюз. И ако и това не сме го усетили особено силно, то е заради кризата.

Става дума за онзи другият преход.

Онзи, от който остават още 20 години. Символично 20, защото той всъщност ще свърши тогава, когато и последният от нас си отиде. И последният от нас, дефектните, отровени от чернобила на комунизма (не, не от радиацията от онази централа в Украйна, а от тази на онази другата централа, която беше в Москва).

Чудно ли ви е тогава, че толкова много хора като мен виждат около себе си само пустиня?

За някои има светлина в края на тунела, има бъдеще и те прекрасно го виждат.

Но единственото, което моето поколение вижда сега, виждаше преди в миналото си и продължава да вижда в бъдещето, е само пустиня.

Ние, цветята от края на 80-те, повехнахме в този климат и от тази радиация.

These flowers will always die, твърдеше Робърт Смит в „Bloodflowers” и се оказа прав.

Както и онзи класик, който преди 22 години – сам той тогава на 22 – написа:

„Ние сме завинаги нова генерация

със кървящи от мъка

и болка очи.

Знаем, че за нас

няма компенсация

и повръщаме върху надеждата

за по-добрите дни.”

И малко по-късно си отиде.

Ами да ви е честит десети ноември, скъпи сънародници! Аз ще пия за нещо друго. Или просто ще пия…