Omega – Lena (Russian Winter)

Този блог е за музиката, която обичам. За късчета красота, изкуство, поезия. За групи, изпълнители, спомени и хора от далечни и по-близки времена.

О, не – неслучайно първият пост в него е за група, носеща името Омега. Обичам иронията и контрастите. Обичам и Омега – една от най-любимите ми групи като ученик.

Беше 30 юни, датата помня точно. Годината – не: вероятно 1980-та. Беше много необичаен летен ден – тъмен, облачен, мрачен. Носеше някакво особено настроение, резониращо странно с приятната ми мисъл, че сме все още в началото на лятната ваканция.

Сигурно този резонанс ще да е бил причината да кривна към магазина за грамофонни плочи и сред кратко колебание да изляза оттам с 6 лв. по-малко (много пари тогава за момче в осми клас) и с един албум, чиято обложка човъркаше въображението ми от няколко седмици.

Omega

Omega

Нямате си дори бегла представа колко важна беше обложката за един албум, издаден на винилова грамофонна плоча… освен ако не сте живели в онези времена.

Тази показваше петима брадати пичове в странни бели дрехи, които някак навяваха асоциация с пътуване в космоса или в бъдещето. Тогава така си ги представяхме хората на бъдещето – целите в бяло, отвън и отвътре (това пак е ирония, четете между редовете). Такива бяха героите в „Седморката на Блейк“, извънземната в „Мълчанието на доктор Ивънс“, персонажите в неизвестния ми тогава сериал Space, който с ултра кеф гледах наскоро.

Тези пичове в бели дрехи стояха сред кълба от бял дим и зад гърба им се виждаше небесната полусфера с огромни и по-малки златни звезди на заден фон. Е, кажете ми, как бих могъл да не си купя този албум?! Аз бях изчел де що има публикувана и непубликувана научно-фантастична литература и бях (още съм) запален (отчаяно откачен е по-точното определение) сай фай фен.

За групата не знаех нищо. От плочата беше явно, че е унгарска, тоест – ще пеят на някакъв ужасен афганистански език.

Нямаше и как да знам. По онова време в Българското радио цареше жестока цензура. Западни групи, стилове, песни и изпълнители почти не пускаха, въртяха българска, съветска и соц музика. Ама като казвам соц, това значи само соц – блудкава естрада. Примерно от унгарските изпълнители пускаха Юдит Сюч, Шаролта Залатнай и някакви други такива, дето пищяха щастливо в шансонен стил за любовта. Някакъв захаросан ад. Такова животно като унгарския рок например беше напълно забранено – даже не знаехме, че съществува.

Прибрах се в къщи, пуснах си плочата… и останах като треснат. Тя започваше с инструментално встъпление – 9-тата симфония на Бетовен, после някакви извънземни клавири и след това безумно яко соло на китара с нещо като метъл звук и Пинк Флойд звук едновремено. После следваше някаква умопомрачителна космическа балада, която бих харесал дори и само заради заглавието – „Небесен скитник“. Третото парче беше „Лена – Руска зима“ – звън на руска тройка, писък на вятър, вой на вълци, епичен мъжки хор, потресаващи космически хорър ефекти, все едно идваше не зимата, а смъртта с косата. И нататък албумът беше все така – много синтезатори, ефекти, неземни звуци и звукови пейзажи от прибои на океани по далечни планети, малко хард рок и малко метъл (ихааа – това беше ново за нас тогава! баси якото!), монументална музика за други звезди, галактики и времена. Накрая – финал, версия на интрото с още по-жестока китара и пак Бетовен.

Дотогава бях слушал Дийп Пърпъл (и бяха велики по мое мнение), малко Лед Цепелин (но не ги разбирах), малко Пинк Флойд (и те бяха велики за мен, но и тях не разбирах..), някакви откъслеци от Крафтверк, а Galactica на Рокетс тъкмо беше хит… по сръбските радиостанции. Баща ми беше домъкнал отнякъде няколко албума на Чеслав Ньемен и очите ми изхвърчаха от изумление, когато се опитах да ги слушам, но после тези албуми пак така мистериозно изчезнаха от вкъщи. Любимата ми група беше, разбира се, Супермакс, а те са доста електронни и „космически“. Луд бях по Oxygene на Жан-Мишел Жар, но го нямах нито на плоча (че откъде?!), нито на запис. А и той беше страшен, ама нали, такова, не беше РОК. А това, хм, беше важно за мен тогава.

Е, Омега бяха различни от всичко друго, което бях чул дотогава. Това беше направо дефиницията ми за музика (без да броим Супермакс, разбира се) – космически рок с елементи на арт и симфоник рок.

Омега всъщност са познати в България, но със своята песен „Gyongyhaju lany“ – „Момичето с бисерните коси“, известна още като „златният блус на Омега“. Факт е, че наистина е златен – тази песен звучи класически както в психеделичния си оригинал от 1969-та (!), така и като кавър за Скорпиънс, които я изпълняват през 90-те под името White Dove, а и… като БГ чалга – „Батальонът се строява“ на (май) дуо Южен Вятър беше.

А сега дръжте се – Омега са създадени през… 1962 г.! Всъщност единствената по-известа и по-стара от тях група в света са Ролинг Стоунс, които им водят с година – създадени са през 1961-ва. И двете групи са живи и функциониращи към днешна дата – събират се на няколко години, записват албум и правят турне.

През 60-те групата пее чужди кавъри и е повлияна главно от Бийтълс и психеделичния рок. През 1968-ма идват първите им истински успехи – издават първия си албум и някак дори успяват да получат покана да свирят във Великобритания. За да мине всичко това през социалистическата цензура, групата плаща тежка цена – принудени са да сменят името си на Омега Ред Стар. Под това име свирят и издават албуми (включително в чужбина) няколко години.

Не си мислете, че западняците канят група от Източна Европа просто за да се посмеят на името й Червена звезда. Музиката на Омега още от първия албум е изключително силна, стилна и оригинална. Постепенно тя преминава от поп рок към прогресив рок. Музикалното развитие на унгарците е много бързо и в края на 60-те и ранните 70-те напомня това на Пинк Флойд. Не че точно тези две групи са измислили прогресив рока, но от днешна гледна точка те изглеждат най-авангардните и ранни негови представители.

През 70-те групата отново си има проблеми с цензурата. Албумът им „200 години след последната война“ е записан, издаден и отпечатан на грамофонни плочи, след което преди да бъде пуснат в продажба е забранен и целият тираж е унищожен. По-късно обаче той е издаден в друга версия, включително в чужбина.

Всъщност дискографията на групата е доста объркана. Те са записвали албуми на няколко езика и в по няколко версии. В някои само езикът е английски, а музиката е същата, но други се различават като съдържание в унгарското или английското си издание. „Английските“ им албуми са изпълнени с тежък акцент, който трудно се понася. Въпреки това, музиката им е толкова силна и новаторска, че още от началото на 70-те та до днес групата почти няма албум, който да не е издаден и в чужбина. Изненада – повечето са издадени в Германия от големия им фен, продуцентът Петер Хауке, който (бог да го поживи!) има пръст и в половината албуми на Супермакс, както и на други интересни изпълнители, като например Фалко и Тони Кери.

В средата на 70-те Омега се насочват към още по-новия тогава стил спейс рок. До края на 70-те те издават най-силните албуми в кариерата си, от които „Skyrover“ (1978) (унгарското му име е „По звездния път“) е най-добрият, а „Gammapolis“ (1979) е най-популярният – 650 000 продадени копия само в Унгария! Той е и най-продаваният унгарски албум на всички времена.

През 80-те Омега се опитват да обновят стила си, но креативността на групата рязко спада. Реномето й е поддържано повече от чудовищните концерти и турнета, които прави. За тази група е нормално през някоя и друга година да пълни до пръсване с десетки хиляди фенове националния Непщадион в Будапеща или по-малкия Кишщадион. На един от тези концерти отиват героите от култовия унгарски филм „Плешивото куче“ – единственият рок филм, прожектиран в Бг по соц време. Някои от тези концерти са издадени и на лайв албуми – като например двойния „Elo Omega Kisstadion ’79“.

Ако се поровите в YouTube, ще откриете много откъси от тези концерти, макар и повечето да са от по ново време. На някои от тях музикантите днес изглеждат като живи мумии, излезли от ковчега – подобно на Ролинг Стоунс, те отдавна са прехвърлили 60-те и външният им вид е леко плашещ, макар че свирят като за световно.

Особено интересни са записите от съвместния им концерт със Скорпиънс през септември, 1994 г. на Непщадион. На част от тях, докато Омега са сами на сцената, ясно се вижда библейският потоп, който се изсипва по средата на концерта над Будапеща. Вятърът, светкавиците и гръмотевиците надвиват спецефектите от шоуто, снимано впрочем и от камера, разположена на хеликоптер над стадиона – явно преди да го издуха оттам бурята. Техниците отчаяно се опитват да покрият апаратурата, а десетките хиляди мокри до кости зрители продължават упорито да седят, пляскат колкото могат и пеят с групата.

Иначе видеото на „Лена (Руска зима)“, което ви избрах, е от концерт в гр. Дебрецен в доста нови времена (точната година не можах да установя). Част от оригиналните музиканти на групата тук са сменени поради старост или подкрепени от свежи дубльори.

Омега си остават не само най-добрата унгарска, но и най-голямата, най-значимата и най-известна по света група от соц. лагера изобщо. Вярно, не са печелили „Грами“, за разлика от нашите ФСБ. Но като се замисля, и днес не мога да се сетя за по-ярък и по-добър представител на стила спейс рок – не в Унгария или Европа, а изобщо.

Накрая, докато рових из разни източници за групата, попаднах на една интересна снимка. На нея е същата тази бяла дреха на клавириста Ласло Бенкьо, с която е сниман на корицата на албума „Skyrover“. Днес тя виси като ценен експонат в музей на унгарския рок в рок кафе в Будапеща. По стадионите, където пък са били съблекалните на музикантите, има заковани златни плочи с имената и датите на знаменитите им концерти.

Ние си нямаме група като Омега, но все пак имаме няколко легендарни и отлични за нашите възможности рок групи в миналото. Ще се погрижи ли някой да запази спомени, предмети и памет за нашата рок история? Хора като Димитър Воев, Петър Славов (ФСБ) и Чочо Владовски (Тангра) вече не са между нас. Няма ги вече Вили Казасян и Емил Димитров. Макар и несвързани с рока, в преклонна възраст са още хора-легенди като Димитър Йосифов, Лили Иванова… Тома Спространов, ако щете.

Ще направи ли някой нещо да им отдадем почит достойно и приживе? Или така нареченият министър на културата Стефан Данаилов ще продължи да дава парите ни на данъкоплатци за ПР кампании в полза на огромни чужди международни монополи (като печално известната инициатива „Пиратството ограбва“) и ще се снима в предизборни клипове със стари трамваи между две халтури в чужбина?

Защото когато тези хора си отидат, ще цъкаме с език смутено и ще се споглеждаме виновно… или гневно, като видим че на погребението им евентуално е изпратил цветя президентът, който в момента ловува някъде по света екзотични рогати добитъци между две връчвания на ордени на известни родни олигарси.

Download – от Rapidshare: http://www.zona-musical.com/postt79030.html .

Torrents – в The Pirate Bay: http://thepiratebay.org/torrent/3574874/Omega .

Advertisements

Етикети: , , , , ,

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: