Archive for май, 2009

Аз и Депеш Мод

15.05.2009

Проклятие тежи над моите срещи с Депеш Мод на живо.

Когато Депеш за пръв път дойдоха в България (2006), си счупих крак. Пострадах само аз – не можах да отида на концерта и изкарах година в страшни мъки – пирони, гипс, месеци на легло, после с патерици и прочее.

Когато групата тръгна за втори път да идва в България (2009), Дейв хвана някакъв гаден стомашен вирус. Този път пострадахме не само аз и Дейв, но и поне още 100 000 души в общо 5 страни.

Жена ми казва, че ако Депеш Мод тръгнат трети път да идват за концерт в България, то този път сигурно ще се случи направо глобален катаклизъм.

Гледам календара на маите и започват да ми се появяват някои странни идеи относно това защо той свършва точно през 2012 г. …

Wrong

I was born with the wrong sign
In the wrong house
With the wrong ascendancy
I took the wrong road
That led to the wrong tendencies
I was in the wrong place at the wrong time
For the wrong reason and the wrong rhyme
On the wrong day of the wrong week
I used the wrong method with the wrong technique

Wrong

Wrong

There’s something wrong with me chemically
Something wrong with me inherently
The wrong mix in the wrong genes
I reached the wrong ends by the wrong means
It was the wrong plan
In the wrong hands
With the wrong theory for the wrong man
The wrong lies, on the wrong vibes
The wrong questions with the wrong replies

Wrong

Wrong

I was marching to the wrong drum
With the wrong scum
Pissing out the wrong energy
Using all the wrong lines
And the wrong signs
With the wrong intensity
I was on the wrong page of the wrong book
With the wrong rendition of the wrong hook
Made the wrong move, every wrong night
With the wrong tune played till it sounded right yeah

http://www.vbox7.com/play:2640290f

И даже YouTube при търсенето на Wrong казва: „This video is not available in your country“…

Advertisements

We Will Survive: Igudesman & Joo + Kremer & Kremerata

12.05.2009

Не знам откъде ги вади тези клипове Аспарух, обаче са смайващи…

По-тре-са-ва-що!

Какво ще свирят Депеш Мод в София?

12.05.2009

_mini.640.IMG_9850

Както е известно, световното турне на Депеш Мод „Tour Of The Universe“, част от което е концертът им в София на 18 май, започва/започна в Тел Авив, Израел на 10 май.

Ето и сет-листа на групата от концерта в Израел снощи:

1. Esque
2. In Chains
3. Wrong
4. Hole To Feed
5. Walking In My Shoes
6. I’ts No Good
7. A Question Of Time
8. Precious
9. Fly On The Windscreen
10. Jezebel
11. A Question Of Lust
12. Come Back
13. Peace
14. In Your Room
15. I Feel You
16. In Sympathy
17. Enjoy The Silence
18. Never Let Me Down Again

19. Happy Birthday Dave
20. Stripped
21. Master And Servant
22. Strangelove

23. Personal Jesus
24. Waiting For The Night

(източник)

Най-вероятно това са песните, които групата ще изпълни и в София – с възможни минимални промени.

Утре Депеш Мод ще свирят в Атина, в четвъртък – в Истанбул, а в петък – в Букурещ.

Преди концерта в София групата има два почивни дни, след него – още един, така че очакваме да се позадържи на българска територия. С други думи – всякакви изненади са възможни.

Hey, Mr. DJ!

12.05.2009

DJ_kotloni

В сряда бях на FHM-парти в пиано бар „Биг Епъл”. Заведението е отлично – има си всичко, а луксът е видим, без да е крещящ или снобски. Певицата Боряна е перфектна, а бендът е страшен и отлично озвучен, но е малко силно за моя вкус. Иначе репертоарът им е безукорно изискан – соул, блус и производните им до Оейзис и Алиша Кийс в двете крайности. Имаше и много добър MC.

Партито, което ще го бъде всяка последна сряда на месеца, мина в чудесна атмосфера – забавно и неформално. Въпреки щъкащите наоколо ВИП-ове, хората се забавляваха непринудено. Ако новият главен на FHM Жоро Неделчев успее да запази този му дух и занапред, ще му стисна ръката. Въобще, препоръчвам и мястото, и партито с двете си ръце. За цените обаче не ме питайте – и аз не попитах, благодарение на списанието.

По някое време Жоро, с когото се знаем от години, но не сме чак близки, ме пита къде съм работил като DJ.

Това е любимият ми противен въпрос. Никога не знам какво да отговоря, понеже съм работил къде ли не и кога ли не и си нямам идея кое точно място по кое време е достатъчно известно за питащия, за да го впечатли. Затова обикновено отговарям, че съм работил в чужбина, както и на много места в София (като например се е случвало да напълня и „Ялта”) и из цяла България – от Видин до Ямбол и от Петрич до Силистра. Това не казва много, но поне би трябвало да даде на питащия идея, че не съм хванат в гората (някои питащи питат именно защото са убедени в последното).

Почесвайки се замислено, се сетих, че съм работил даже и в същия този „Биг Епъл”, който днес е част от комплекса „Син Сити”, но някога беше един огромен, шикозен за времето си мегаклуб на име „Скай клуб”. Тук се запознах за пръв път с Кембъла, който току що бе дошъл в София. Иначе работехме двамата с майната Стоян Стоянов (DJ Хепи Файн, който после стана 10-ти на световния DMC шампионат заедно със Стивън и Ефо) на едни стари грамофони Citronic, които за нищо не ставаха. Собствениците трябваше уж да купуват и плочи, но не ебаваха и имаше къмто 30 и то доста стари заглавия. Освен на „Тути-фрути” шоутата, купон там не ставаше, а и всяка вечер комшиите се оплакваха от силния звук. Накрая собствениците осъзнаха, че нямат нужда от DJ, които да пускат тихичка музика като радио на редките посетители и ни изгониха.

Това ме наведе на мисълта, че е добре да направя един пост, в който да изредя поне основните места, в които съм работил като DJ след 1990-та. Това би бил един дълъг дори по моите стандарти пост, затова ми хрумна, че може само хронологично да изброя по-важните места или местата, където съм работил повече. Разбира се, всяко от тях е една отделна история (често и няколко истории), така че насетне мога да пускам и постове с по няколко изречения за клубовете и историите.

Ето го „краткият” списък:

1991 – Ритъм (дискотеката, не изданието), Сириус, Чикаго;
1992 – Сириус, Чикаго, Скай клуб, Джъмбо;
1993 – Чикаго, по няколко седмици в клубове в Русе, Плевен, Казанлък;
1994 – едно лято в Ларнака (Кипър), две седмици във Видин, Чикаго;
1995-96 – малко участия (повечето епизодични), едноседмично турне в Македония, бившия младежки дом в Надежда (клуб нам си кой, забравил съм му вече името дори);
1997 – Мерилин;
1998 – Мерилин, Сириус, еднократно гостуване в един хаус клуб в Истанбул (Турция) – “Hyper Club”;
1999 – Мерилин, Стъргалото;
2005-06 – клуб Ретро (Видин).

Както е видно, с настъплението на чалгата и мутрите, които завзеха всички клубове и дискотеки в средата на 90-те, започнах все по-трудно да си намирам работа, макар да миксирах перфектно с дискове и с един от първите в БГ DJ плеъри на “Denon”. Затова избягах в чужбина за кратко.

През 1996-98 и работата в радио „FM+” ми пречеше сериозно. От 1999-та нататък пък кариерата ми в уеб и по-късно в ТВ изстискваше всичко от времето и силите ми и постепенно загубих контакт със средите в DJ бранша.

Принудителното ми „пенсиониране” по семейни причини във Видин обаче съвпадна с отварянето на един истински клуб там, та поне успях отново да вляза в час, докато го имаше.

После счупих крак и за година излязох изобщо от строя, после пак се върнах в София и пак в уеб и така до днес.

Като ме хванат дяволите, отварям „Трактор”-а и почвам да миксирам я ретро, я хаус или да правя ремикси на Жо Дасен върху луупове от Гибсън Брадърс. И тайно мечтая да си направя постоянно парти веднъж седмично в някой клуб – не задължително голям или ретро…

Може ли Виктория да бъде „Мюзик Айдъл”?

12.05.2009

519x335

Въпросът е банален. Въпросът е даже частен – кой пък толкова го интересува дали една сляпа жена може да бъде победител в ТВ състезание за начинаещи поп звезди?

Въпросът обаче си струва да бъде зададен. Защото провокира отговори, при това – различни и то на съвсем други въпроси.

Но първо на темата. Може ли наистина Виктория да бъде „Мюзик Айдъл”?

Виктория Димитрова е добра певица и все повече хора се убеждават в това. В първите концерти на „Мюзик Айдъл” тя бе доста нервна и това се отрази на представянето й. Ако и вас ви разнищват всяка вечер на живо в праймтайма с напомнянето на гадни подробности от личната ви драма, и вие бихте се изнервили. Но напоследък Вики пее все по-уверено и по-добре. Нека да припомним, че тя пее – професионално – от преди участието си в „Мюзик Айдъл”, че е завършила консерватория и че каквото и да стане в шоуто, тя ще продължи да пее – това просто е професията й.

Достатъчно ли е това, за да има тя шанс да бъде новият „Мюзик Айдъл”, макар да е сляпа? И да, и не.

Да, защото слепотата определено й пречи, но съвсем не до степен да е непреодолима пречка. Няма да споменаваме покойния Рей Чарлз или легендата Стиви Уондър, световната суперзвезда Андреа Бочели или нашия Орхан Мурад. Обединяващото между тях не е, че са слепи, а че са изключителни изпълнители, музиканти и хора със силна воля. Значи – може.

Но може ли конкретно един „мюзик айдъл”, един млад изпълнител, който се избира с изискването да е не просто добър, но и да е потенциална бъдеща звезда и дори ролеви модел, да бъде сляп?

Отговорът отново е да – би било необичайно, но изобщо не е невъзможно. Дори напротив. Лесно е, когато си красив, млад и здрав. Във всеки случай – много по-лесно, отколкото ако си сляп. Но какъв по-добър ролеви модел би могло да има от една надарена, сляпа млада жена, извоювала титлата изцяло с таланта си и въпреки недъга и личното си нещастие? Ако една сляпа го може, какво да кажем за зрящите, не биха ли се мотивирали те още повече да упорстват в преследването на мечтите си?

Ами незрящите (и не само те, а всички онези хиляди други хора с недъзи и в неравностойно положение)? Всеки от тях има някаква своя си мечта, своя цел в живота. Евентуалната победа на Виктория би им дала хъс да се борят и увереност, че и те могат да постигнат нещо голямо в този живот, ако са наистина добри в него и упорити.

На нас останалите такава победа пък би ни дала приятно ласкателната и опрощаваща мисъл, че сме едно толерантно общество, в което дори и хората в неравностойно положение са третирани честно и имат равни шансове с всички останали. Не че ние сме такова общество всъщност. Но нека си го признаем – обичаме да се показваме публично каквито не сме. Защо поне един път не го направим така, че да се гордеем с това?

Ето ги мотивите „за” Виктория като мюзик айдъл: тя е професионална певица, при това добра певица, а изборът й би бил силно мотивиращ както за хората в неравностойно положение, така и за всички нас. Чудесно!

Но да видим нещата и от другата им страна.

„Мюзик Айдъл” е все пак състезание. Състезание, в което би трябвало да спечели най-добрият. Както видяхме, сляп, куц или грозен (справка – британското чудо Сюзан Бойл, 47-годишна домакиня, която стана световна звезда и само само за няколко дни видеата й са гледани общо близо 100 милиона пъти в YouTube) – няма значение, стига да е най-добрият.

В този смисъл обаче Виктория явно отстъпва поне на двама души в същото шоу. Македонецът Боян и малката Симона са толкова над всички останали айдъли, че ако накрая не спечели някой от тях двамата, зрителите сигурно ще вдигнат революция.

Не че Боян и Симона са перфектни. Но в техния случай става дума за такъв неудържим талант, че той е невъзможно да бъде игнориран по никакъв начин. Тези двамата са родени певци, родени за сцената и да правят публиката щастлива. За тях дори не е важно дали ще спечелят – те са предопределени да бъдат звезди не от жури, SMS-и или ТВ шоута, а от Онзи отгоре. Никой не може да ги спре – те ще бъдат такива, така или иначе. Даже най-вероятно – и така, и иначе.

За съжаление, Виктория няма техния талант и техния дар. Тя е просто една добра певица. Затова не би било честно тя да спечели.

Това е причината Виктория да не може да бъде „Мюзик Айдъл 3”. Само това, а не защото е сляпа. Такава е истината и тя трябва да бъде казана – в интерес на всички.

Защото темата наистина много се преекспонира.

Водещите направиха лоша услуга на Виктория, като още в началото поставиха такова тежко ударение не само на недъга й, но и на подробностите от личната й драма. А после се оказа, че нещата в тази история изобщо не са черно-бели и нароченият за чудовище-насилник бивш съпруг най-вероятно самият май е жертва на печална болест. Което не го оневинява, но прави публичното размахване на пръст по негов адрес една много, много тъжна и дори срамна гледка.

Резултатът от този напън е, че някои хора – поне отначало – сигурно са съжалили Виктория и са я подкрепяли заради нещастната й съдба. А продължилото раздухване на проблема пък доведе дотам, че сигурно поне три пъти повече зрители не желаят повече и да чуят за нея, камо ли да я слушат и оценяват безпристрастно.

Много жалко, защото тя няма нужда нито от съжаление, нито от отхвърляне. Точно обратното – Виктория отчаяно има нужда именно от справедлива и безпристрастна оценка.

Всъщност, както виждате, има нужда от същото, което би искал всеки от нас – зрящ, незрящ или какъвто и да е – от равен шанс. Така Виктория ще знае, че когато утре (образно казано) си тръгне от предаването, това няма да е защото е сляпа и защото хората я съжаляват или мразят заради това, а защото има по-добри от нея. Тя ще продължи да бъде певица и след „Мюзик Айдъл” – защото това е професията й и е безспорно добра в нея, макар да е сляпа. И сигурно би искала когато си тръгне от шоуто, хората да я запомнят като добра певица, а не като „онази сляпата”.

Затова нека й дадем този шанс – нека спрем да обсъждаме повече темата за слепотата й в разговорите си, по форумите и в шоуто. Всички сме просто хора – всички имаме нужда от равен шанс, макар да сме различни. И го заслужаваме само ако и самите ние можем да го дадем на другите.

БиТиВи, Иван и Андрей – вие какво ще кажете, а?

Akai MPD

12.05.2009

Аспарух направо ме уби с неговия ханг – нов акустичен инструмент. Следва да се отбележи обаче, че този тип Данте Бучи е просто виртуозен музикант. На каквото и да свиреше, той все щеше да е перфектен – има техника, има суинг, има талант. Очевидно има и акъл – още един виртуозен изпълнител на виолончело или на перкусии трудно би трогнал света. Докато виртуозен изпълнител на уникален инструмент – е, това и за шоуто на Джей Лено би вървяло.

Аспарух може и да знае, но вие по-вероятно не знаете това, което демонстрирам тук в отговор на неговия ханг. Akai MPD е уникален инструмент, потомък на 30-годишната еволюция на семплери, секуенсъри и бог знае още какви електронни изчадия. Той хем не е точно музикален инструмент, хем е повече от това, хем е нещо друго, качествено ново и различно. Не знам как да го обясня, но май най-добре се разбира какво е, като гледате как го използва някой, който наистина умее. Най-горният клип е изпълнение на живо на цялостна композиция. Този по-долу пък показва същият изпълнител, който не свири нещо определено, а демонстрира възможностите на джаджата.

Но това не е всичко. Какво точно можете да правите с Akai MPD, зависи единствено от креативността ви. Вероятно най-известният изпълнител на Akai MPD в „Ю Тюб“ е DJ Фелипе Карвайо. За 2-3 години пичът е напляскъл десетки свои изпълнения там – можете да се кефите колкото ви сърце иска. Предлагам ви само едно от тях, демонстриращо напълно различен подход от музикантския такъв на Еквалибрум. Един DJ с Akai MPD може да направи много нещо от Дайър Стрейтс, Менделсон и прост 8-битов звук от стара аркадна игра:)

I Always Wanted to Be a Gangster

12.05.2009

5722f83b5f2811eafd0ca2f28530686543ca8201I.Always.Wanted.to.Be.a.Gangster.2007.arena

„Винаги съм искал да бъда гангстер / J’ai toujours reve d’etre un gangster / I Always Wanted to Be a Gangster“ е нова френска комедия, при това заснета в черно-бяло. Заглавието прехвърля към класическата реплика от гангстерската класика „Добри момчета“ (Goodfellas) на Скорсезе. Съдържанието пък е нечовешка гавра с Тарантино и неговото „Криминале“, което пък принципно си е гавра с гангстерските филми. А героите сякаш са взети от Уди Алън, но съм сигурен, че Уди Алън би убил, за да може да напише такъв удивително интелигентен сценарий.

Това са четири истории, обединени само от това, че по някакъв начин се случват във или около една крайпътна закусвалня извън Париж. Първата ни показва най-нещастният бандит в света, който се опитва да ограби въпросното заведение, обаче без пистолет.

Във втората имаме емо тийнейджърка, опитваща да се самоубие, която бива отвлечена от похитители за откуп. Това обаче са най-състрадателните похитители в историята на киното – за да не се самоубие детето, те му подаряват канарче. Двамата чакат да приберат откупа си на паркинга на заведението, но бащата на девойката така и не идва – на него просто не му пука за нея… Докато чакат обаче пред очите им се разиграва култова, абсолютно култова сцена-продължение на първата история.

Третата история започва в кенефа на заведението, където случайно се засичат след години двама музиканти. В последвалия разговор става дума за откраднати песни, откраднати жени и единият от тях решава, че сега е моментът да си отмъсти след толкова години…

В четвъртата история старци-разбойници нахълтват в болница с идеята да ликвидират бивш член на тяхната банда… или поне така изглежда отначало, защото истината се оказва друга. Изпили по бира в заведението, бившите крадци решават да си припомнят доброто старо време и да ограбят банка, която в миналото са обирали вече три пъти.

И всичкото това – на главата на току що постъпилата сервитьорка. Финалът е просто уникален и не си струва да ви развалям удоволствието, защото сценарият е абсолютен шедьовър. След края още дълго ще се смеете както на сцени-бисери на креативността, така и на епизодични, второстепенни истории или герои – като например съвестният готвач, който 15 години не е наказван за нищо и идва на работа дори след като срещу него е извършен драстичен опит за убийство:)

„Винаги съм искал да бъда гангстер“ е отровно грозна сатира на днешното общество, подигравка с гангстерските филмови клишета и присмех над ретро вълната от носталгия по „едно време“. Отчаяните й герои са толкова нещастни и объркани, че с лекота са готови да ограбят каквото и да е. Ако пък не стане, са готови и да започнат работа на същото място… Трансформацията от грабител/похитител в добър човек и после обратно им отнема точно две секунди и е единственото, което им остава, за да оцелеят в този жесток свят. Само си помислете колко абсурдно е това общество, което принуждава обикновените хора да станат престъпници и съответно престъпниците изведнъж се оказват необикновено мили, любезни и възпитани хора…

Кастингът на филма е перфектен. Anna Mouglalis е съвършена в ролята на сервитьорката, а Edouard Baer прави колосална роля като нещастния грабител, придавайки на образа си нотки на чаплиновска лирика и отчаяние. Поп звездите не са актьори, а истински френски поп звезди. Старците-разбойници пък са истински ветерани от едно време, предвождани от великия Жан Рошфор.

Филмът можеше да е 5-10 минути по-къс и някои от историите са оставени сякаш недовършени, но това не намалява удоволствието от гледането му. На фона на затъпяващата холивудска продукция и на жалки, безпомощни клишета, претендиращи за оригиналност като например прословутия „В Брюж“, той е истинско откритие.

Ако смятате, че ранният Тарантино, братя Коен или дори „Дзифт“ са добри, вижте „Винаги съм искал да бъда гангстер“. Може би няма да ви хареса – за разлика от цитираните, това е интелектуална комедия – но поне можете да сте сигурни, че сте гледали нещо наистина стойностно. IMDB рейтинг – 7.3/10

Трейлърhttp://www.youtube.com/watch?v=8aFXSWcH7lk (ироничен като самия филм; разбираем само за френскоговорящи).

Torrenthttp://www.arenabg.com/details.php?id=5722f83b5f2811eafd0ca2f28530686543ca8201 (иска регистрация).