Archive for септември, 2009

Кралят е мъртъв! Да живее кралицата!

30.09.2009

Един материал, който написах за новия брой на FHM.

По-добре го прочети ето тук в минималната, но майсторска редакция на Георги Неделчев.

Advertisements

Цената на истината

20.09.2009

__Your_Domination_Ends_Here___by_PrayerForRain

Както е казал класикът, „един призрак броди из народа напоследък”. Всъщност класикът е имал друго предвид и не става дума за народа, още по-малко българският такъв, но карай да върви, това е шоу. Разни призраци бродят из народа български напоследък и един от тях е на новото ТВ шоу „Цената на истината”.

„Цената на истината” е ТВ шоу като всяко друго. Или пък не? Буквално от първия миг някакви хора теглиха анатема на предаването, така че си струва да разчепкаме този въпрос.

Първото, което прави впечатление, е че „Цената на истината” не е кой знае какво шоу. Седи някакъв човек, питат го нещо и той отговаря. Банално. Или пък не?

Второ, на пръв поглед шоуто цели да установи каква е истината. Да, ама не.

Истината е нещо относително. И детекторът на лъжата не може да каже дали нещо е истина, а само дали отговарящият вярва, че то е истина – и то с точност някъде към 98%.

Схващате ли уловката? Ако питате луд, смятащ се за Наполеон, дали е нападал Русия, той ще ви отговори утвърдително и детекторът ще потвърди, че това е истина. А луди, обикновени шизофреници и просто хора с леки психични разастройства дал бог у нас след 20 години „преход” и една година криза.

Ето ви ги идеалните участници – достатъчна е една леко истерясала млада жена, която е убедена, че майка й е вещица и полиграфът ще потвърди, че въпросната майка наистина е вещица. Истината тук няма място – всъщност важно е в какво вярва разпитваният. Така може да потвърдим „научно” даже и физическото съществуване на Бог, Сатаната и зелените човечета.

Плюс това детекторът… ама чакайте, в студиото всъщност няма никакъв детектор. Очевидно не става дума дали въобще участниците са били подлагани на детектор или не. Явно са били. Но в студиото такъв няма. Което дава интересни възможности.

Участниците не знаят кое от това, което са казали пред детектора, е окачествено като вярно и кое не е. Нито пък зрителят може да види това (ето затова няма детектор в студиото). Знаят само продуцентите. По този начин те умишлено могат да зададат на участника въпрос, който да го изхвърли – и то тогава, когато те са решили той да сбърка. С други думи, определят кой колко да спечели. И дали. За да не печели твърде много. Ей богу, това е всичко друго, но не и честно.

За да изгори участник е достатъчно и просто да му се зададат 1-2 по-двусмислени въпроса, като например: „С настоящия си приятел ли си правила най-добрия секс в живота си?”. Супер въпрос. Особено ако попитате задаващия по каква точно скала – от 1 до 100 ли, що ли – по какви обективни критерии, напълно неизвестни за сексолозите, се мери добрият секс. И ако единият ви партньор е като цяло скучен в леглото, но 5 пъти ви е докарвал до невероятен екстаз, а другят е винаги мил, изобретателен и задоволяващ ви, ама не чак пък дотам? Някой досега да е отговорил правилно на въпроса дали крокодилът е повече зелен, отколкото дълъг?…

Всъщност, това не е необходимо. Както казахме, само продуцентите знаят дали един отговор е истина или не. И дори когато той е истина, могат да кажат, че не е. Ти върви после и доказвай, че не са прави… интересно обаче как би могъл?

Параноята, която струи от тези редове, е оправдана. Продуцентите на „Цената на истината” са същите тези, които миналата година се опитаха да ни минат с изцяло нагласеното „риалити” шоу „Прелюбодейци” („Хванати в изневяра”) и бяха изловени, че „участниците” им са платени статисти. Тогава имаше дори гласове да бъдат съдени за измама на зрителите.

Това са и същите хора, които се гордеят, че у нас „Стани богат” се задържало рекордно много години на екран, но пропускат да обяснят факта, че по света има десетки спечелили голямата награда, докато у нас за толкова години – нито един! Всъщност не – имаше един, ама после се оказа, че той абсолютно случайно някак е баща на водеща от същата телевизия и няма право дори да участва, камо ли да печели, но той бил „забравил” за това, а продуцентите „не знаели”, пък му взеха спечелената сума, която уж дори не му бяха изплатили, ама едновременно с това той я върна „доброволно” и тя отиде някъде за благотворителност, само че къде – никой не разбра… Абе изобщо, здраво се бяха оплели.

Важното е, че и досега въпроси, с които в други страни се печели голямата награда, в БГ варианта на „Стани богат” се задават още във втория кръг, а след тях следват питания с абсурдна трудност от типа на вицовото „Името на пигмейска пътека в Африка, изчезнала в 16-ти век, е…”. Да не говорим  за отдавна забравения факт, че това шоу само в България се казва „Стани богат”, а навсякъде другаде се излъчва с истинското си име – „Кой иска да стане милионер?”. Разбира се, България е и една от малкото страни, в които наградата не е един милион в местна валута.

Въобще, „параноята” у нас се оказва просто здрав разум.

Но като заговорихме за пари, да се върнем към „Цената на истината”.

Много или малко са 2500, 5000 или 10 000 лв., за да признаеш публично пред стотици хиляди пред екрана и в лицето на близките си, че си правила секс с жена и ти харесва повече отколкото с мъжа ти, или че предпочиташ жестоката ти майка и садистичният ти баща по-скоро да умрат, отколкото да продължават да тормозят теб и децата ти?

„Много” и „малко” са понятия, които се дефинират само в сравнение с нещо друго. Тоест, „много” или „малко” сравнено с какво? Ако направиш толкова публично някакви такива признания, каквито правят участниците в „Цената на истината”, то трябва да си готов напълно да промениш живота си. Дори и в чисто битов план – ще ти се наложи да скъсаш с някои (уж) твърде близки хора, да потърсиш друго жилище, може би в друг град, друга работа, други приятели… И за това – няколко хиляди лева!? Толкова ли струва целият ти живот досега?! Много, много евтино оценявате българина, господа продуценти…

От друга страна, нека бъдем прагматици. В крайна сметка, средният зрител постоянно забравя, че всяко шоу се прави за неговия кеф, но всъщност целта на продуцентите на шоуто е само или основно печалбата. Тя идва от реклами, които са ограничени като обем и цена, а и много конкуренти се борят със зъби и нокти да ги вземат – криза е. Бюджетите са ограничени. Дори ако някой разкаже и покаже история за 100 000 или 1 милион лева, просто няма кой да му ги даде, защото те няма откъде да дойдат. При това положение се действа на принципа „колкото, толкова – ако искаш”.

Фактът, че истории въпреки това има, показва две неща. Или историите са измислени и нагласени, а участниците са статисти (както видяхме, това нито е невъзможно, нито като да не се е случвало, така че е съвсем вероятна опция), или продуцентите разчитат на хора, на които им е накипяло години наред да сдържат истината и са готови самоубийствено, пред всички да я кажат – на каквато и да е цена. Доколко е морално така да използваш хора в нужда и обременени психически, за да печелиш – това не е предмет на този анализ, вие си преценете.

Но като ще сме прагматици и ще търсим истината, нека слезем още по-надолу в заешката дупка.

Измислени или истински, историите, показвани в „Цената на истината” са съвсем реални. Аз знам десетки такива, случили се на куп хора около мен. На почти всеки. Чувал съм и много по-ужасяващи. Мога да си представя дори себе си или близките си на стола на истината. И ще чуете страшни признания. Скелетите в гардероба на всеки тракат. И колко от нас са толкова силни, че да ги заровят като Еминем в прословутия си клип „Cleaning Out My Closet”?

Това, което „Цената на истината” прави, е да показва истината за нашето общество, да поставя едно огледало пред него. И тъй като това общество е незряло, затворено, злобно, егоистично, нетолерантно, насилническо, лицемерно, затънало в пороци и мръсни тайни… то това, което се показва в огледалото, е ужасяващо. Това е истината за нас – без грим, без фалшиви думи. Жестоката истина, гола и разпъната на кръста на полиграфа под погледите на милиони.

Тук веднага ще чуете гласове: „Ама глупости, откъде ги извадиха тези селски истории, в моето семейство/квартал/училище/град никога не е имало и не е могло да има такива неща, това са някакви частни случаи”. Какво да кажа? Казал го е класикът – оня, който почина на 27 години (не, не Ботев – Димитър Воев): „Аз съм едно малко перде / и ти ако искаш, ела да сме две. / Така на прозореца ще стоим закачени, / за да закрием всички вътрешни проблеми”.

Истината боли. Истината е нелицеприятна. И затова обществото ужасено отвръща лицето си от видяното в огледалото, опитвайки се лицемерно да го омаловажи и дискредитира. Ще докара от девет кладенеца вода, за да докаже, че видяното в „Цената на истината” или написаното в нечий блог не е вярно и не може да бъде вярно. Не е било, не се е случило, не е вярно, постановка.

Ами… добре. Ако наистина и искрено на вас не ви се е случвало, не сте виждали и чували такива случаи – завиждам ви. Вие сте малцинство. Ще цитирам (отново) един класик, този път световен и жив: „Have you ever been hated or discriminated against? I have…”.

Обществото обаче има нужда муцуната му да бъде завирана в това огледало, дори и насила… може би дори и на всяка цена. Защото има нужда от катарзис. От осъзнаване на истината за себе си, ужасяване от нея, отхвърляне на лицемерието, поемане на вината, поемане на отговорността и духовно прераждане. Иначе ще си остане все така болно и уродливо.

Ако това е цената на истината, трябва да я платим. Може би дори на всяка цена. Целта оправдава средствата… или пък не?

Прем Джошуа разби Вселената на късчета

03.09.2009

На някои други места по света Прем Джошуа свири пред хилядна аудитория, а на други географски ширини пък задължително слагат пред името му определението „Великият”. Като се има предвид, че той идва за втори път в България, че е ученик на прословутия Ошо и че свири индийска музика върху модерни западни ритми – един истински Буда Бар на живо – то публиката от няма 200-300 души, запълнила София Лайв Клуб (бившия кафе театър на НДК) снощи, 2 септември, бе направо смайващо малко.

Прем Джошуа е в България за да представи 16-ия си поред албум „Prem Joshua & Band – In Concert”. И въпреки че това е един никак нелош албум, записан с огромно старание, веднага трябва да се отбележи, че разликата между албума и живото му изпълнение беше смазваща – в полза на автентичното лайв изпълнение и преживяване.

Още с първите си две парчета – „Namaskar” и „The Subject Tonight Is Love”, музикантите показаха, че са тук за да се раздадат на 110% и с хъса си са готови ако трябва и да потрошат инструментите си за кеф на публиката и самите себе си. Още в първите минути силно впечатление направи с техниката си перкусионистът Раул Сенгупта, който свиреше на почти всички инструменти, включително чинелите, с голи ръце.

Ако се интересувате от индийска музика или лаундж в стила на Буда Бар, но не познавате Прем Джошуа, то вероятно поне сте запознати с творчеството на един друг германец – Карунеш. Прем Джошуа е нещо подобно, но музиката му е забележимо по-денс, по-джаз и даже може би малко по-рок ориентирана от тази на Карунеш. Комбинирана с фънки ритми, електронни луупове и понякога чист денс бийт, тя е повече танцувална, отколкото умозрителна – или поне двете са наравно, комбинирани с грууви джаз и индийски фолклор.

Фактът, че никой не атакува дансинга и любезните, но малко хладни аплодисменти в първите минути сякаш поразочароваха музикантите, но те продължиха шоуто си по график. Прем Джошуа вадеше вълшебни звуци от ситара си, разнообразяван на моменти с бамбукова флейта и сопрано саксофон, който в неговите ръце понякога звучеше почти като зурна. Всеки от четиримата на сцената се включваше с вокал и най-разнообразни перкусии, но младият Раул Сенгупта наистина блесна с десетките си инструменти и разнообразните начини да изкара интересен звук от тях.

В един момент клавиристът Чинтан Реленберг пък започна да млати щайгата, на която бе седнал и се оказа, че тя издава много характерен звук, често срещан например в ритъма на клубни хаус и транс парчета. Оказва се, това не било щайга, а кахон – древен перуански ударен инструмент.

Мистичното сценично присъствие на музикантите допълни и японският басист Сатгян Фукуда, който гледаше лошо като самурай, който всеки миг ще ти отсече главата и удивително приличаше на възраст и визия на Рюичи Сакамото от Йелоу Меджик Оркестра в наши дни.

Особено интересно стана, когато на сцената с бенда се появиха трима български фолк музиканти. С риск да заприличам на папагал за ен-ти път ще констатирам, че чуждите музиканти – за разлика от българските – имат перфектен поглед върху това как да впишат българския фолклор в модерна звукова среда.

Прем Джошуа демонстрира това по особено брутално натрапчив начин. В първото си парче с българите той показа как гайда, гъдулка и тъпан, звучащи безкомпромисно по български, могат да се интегрират в перфектен унисон както с модерен ритъм, така и с други фолклорни уърлд традиции. Във второто направи точно обратното – накара ги да звучат в контрапункт с изцяло арабския музикален контекст и те отново се вписаха безпогрешно, при това звучащи по много новаторски и странен начин.

Последваха още няколко въшебни изпълнения, развинтващи всички чакри у присъстващите, които ставаха все по-еуфорично настроени. Финалът и бисът се сляха в едно невероятно 40-минутно парти с ново, още по-категорично участие на българските музиканти. Когато Прем обяви, че ще изпълни най-големия си хит – „Sharanay”, но по уникален начин, комбинирайки индийска мелодия с ямайски реге (всъщност електронен дъб) ритъм и български фолк музиканти, кръвното на публиката най-после се вдигна опасно и няколко девойки скочиха на дансинга. Дълго сдържаната емоция и енергия избухнаха, за да докарат мнозина от присъстващите до истински музикален катарзис в следващите минути.

Случилото се до финала на шоуто трудно може да се опише, защото като всяко истинско шоу просто трябва да се преживее. Това вече не беше концерт, а истинска парти оргия – бесен денс ритъм, транс бийт, музиканти свирещи на живо, импровизации-надсвирвания между гайда и ситар (!), между гайда и гъдулка, между табла и секуенсър, пълен подскачащ дансинг и част от останалата публика на крака. На самия дансинг можеше да си види, че тази музика позволява да се танцува по всеки възможен начин – част от присъстващите хвърлиха високите токчета и я изкараха боси на право хоро. Кючекът и хаус/техно/електрониката също вървяха без проблем с този бийт, но най-странен беше един фен, който точно пред мен танцуваше на тази музика нещо средно между ръченица и хип хоп.

Финалът на този публичен пърформънс дойде с 15-минутен транс ремикс на хита „Shiva Moon”. Шива е един от тримата най-почитани индуски богове – онзи с многото ръце и с третото око. Шива е и най-страшният от тях, защото с танца си разрушава Вселената и я създава отново от нищото в началото и в края на всеки вселенски цикъл. Затова и най-често го изобразяват танцуващ, с мистична усмивка на уста и с увита около шията кобра, символизираща смъртта, която той е победил.

Не знам кой и какво е победил, но след концерта на Прем Джошуа публиката се чувстваше замаяна, одухотворена и пречистена. „Тоя човек е велик, много благословен”, промърмори с уважение и нескрита завист някой зад мен след края. Хората дълго не искаха да се разотидат, мотаеха се наоколо с усмивки на лицата си, обсадиха музикантите за автографи или просто за да се снимат с тях (самураят Фукуда беше фаворит за девойките), направиха и добра опашка на изхода, където се продаваха техни дискове.

Въобще, такова силно и размазващо сетивата нещо като Прем Джошуа и неговата група не е вижано и чувано тук от времето, когато по тези земи се разхождаха Балкански коне, македонците от Анастасия и Трансглобъл Ъндърграунд.

Всички пропуснали трябва дълбоко да съжаляват, но имат и втори шанс. Прем Джошуа ще свири и в Пловдив на 4 септември, при това – на цена от едва 20 лева (истинско чудо за световна звезда от неговата класа)! А за три четвърти от България ей го къде е Пловдив – на най-много 200 километра. Пък предложението е не да идете до Пловдив, а да преживеете в сгъстени два часа и половина – колкото е шоуто на Прем и неговия бенд – един цикъл от началото до края на Вселената: с всичките сетива, с които разполагате.