Archive for ноември, 2009

How LOWE Can You Go?

30.11.2009

 

Синти попът има почитатели в България, макар да е малко поумрял като стил – при това още преди 20 години. Лоу обаче са практически напълно неизвестна по нашите ширини група.

Добавете към това нещастното съвпадение на софийския им концерт с мага-бенефиса за четвъртвековния юбилей на Милена (засмукал всеки уважаващ себе си и музиката истински фен), с партито „Болкън сайънтист“, събрало горе-долу останалите групи и музиканти в България, неучастващи в концерта на Милена, както и неприятния дъжд в събота вечер и имате всички основания да не очаквате много хора на шоуто на Лоу.

Така и стана. Едва около 50 човека бяха дошли да видят шведите в София Лайв Клуб…

Шоуто започна около полунощ с плейбек интро – „Одата на радостта” на Бетховен, изсвирена на умопомрачително вехт 8-битов синт, но за сметка на това със сила, която с лекота може и от вас да направи Бетховен (не толкова гениален, но за сметка на това толкова глух). След което приятен глас заяви „гаварит и паказивает Масква!” и … шведите излязоха на сцената под одобрителните ръкопляскания на присъстващите.

На живо Лоу се появиха в състав от трима – китара, клавири и вокал, явно използвайки заместник на изпадналия някъде по пътя през годините трети член на групата Мехди Багерзадех. Видът им беше точно какъвто бихте очаквали – откровено хомоеротичен, даже малко наци. Новият клавирист беше пълен клонинг на Мартин Гор отпреди 25 години, включително носеше същата шапка…

Шведската тройка започна шоуто направо с хитовете си, продължи с по-добрите песни от двата си албума и завърши отново с хитове участието си, продължило малко по-малко от час. Музиката на Лоу е приятна, мелодична, изцяло танцова, присъствието им на живо е много силно. Откровено казано, изненадващо добре се справи вокалистът Лио Йозефсон, който иначе има леки интонационни проблеми на живо

Повече или по-малко всяка синти поп група, оцеляла до днес, прилича на лошо копие на Депеш Мод. Това важи и за Лоу, макар те да напомнят и на една друга сходна група от този жанр – Меш. Меш обаче са една идея по-рок, докато Лоу са чист осемдесетарски синти поп. Ама направо по-малки братчета на Депеш Мод! Ако това не ви дразни, е забавно да отбелязваш: този рефрен е взет от Black Celebration, този ритъм е от Enjoy The Silence, този звук на синтезатора е от Strange Love

Не вярвам присъстващите да бяха фенове на Лоу, но определено бяха фенове на този звук и дошли да чуят точно тази музика. Малка групичка скочи да танцува още от първото парче и не седна до края. Към средата като тях бяха вече 90% от присъстващите.

Топлият прием поотпусна малко шведите, особено след като видяха, че дори и новата им песен „Mirage” – от предстоящ албум – бе приета на ура и изпроводена с бурно одобрение и аплодисменти от публиката. Лио Йозефсон даже почна да се усмихва, а по някое време промърмори и нещо в смисъл: „Снощи бяхме в Букурещ, там имаше повече хора, но вие сте по-готини от тях!”.

За съжаление, концертът приключи без бис и без кавъри на Депеш – Лоу вече не свирят такива на живо. Публиката обаче видимо остана адски доволна и получи точно това, за което бе дошла. Жалко, много жалко, че бе токова малобройна.

Накрая искам да отбележа още нещо. София Лайв Клуб е място, където връзката между музиканти и публика е много близка, абсолютно непосредствена и явно това предразполага там всеки път да се получава страхотен купон, независимо колко много или малко хора има. Място, предлагащо наистина уникално преживяване, каквото не съм виждал в друг лайв клуб!

Самото помещение обаче явно е кошмар от акустична гледна точка и поради това апаратурата е много взискателна – ако не й подадеш качествен звук, омазва всичко, особено в средните честоти. По средата на снощния концерт бях изумен колко мощен, чист и качествен звук и с каква динамика и сила може да извади това озвучаване. Но една идея по-силно от необходимото – и всичко изчезва. На първата песен на Лоу – група, на която цялата й бленда е в средните честоти – не можеше да се разбере това микрофония ли е, групата ли свири или вокалистът пее, а звукът беше като на дет метъл фестивал… В резултат част от и без това малобройните тази вечер посетители на иначе шикозното заведение моментално се изнесоха, а аз и още двама-трима потърсихме миша дупка, в която да се заврем, за да не оглушеем в следващите няколко минути. Приятелска препоръка към клуба: съчувствам на озвучителя ви, но бъдете безкомпромисни към него или си намерете по-компетентен!

 

Advertisements

Love, etc.

20.11.2009

 

По едно време Аспарух се опитваше да участва в едни мемета – верижни игри въпросници, които блогърите си разменят най-вече със SEO цел и за повишаване на Гугъл пейдж ранка им, но в които понякога има и полезен или забавен елемент.

На два пъти се опита да включи и мен, обаче… Аз като получа някаква такава игра запитване и сядам да мисля… което трае около 3 месеца, а резултатът от него е, че отговорът губи всякакъв смисъл. Така де, стресът трябва да се унищожава, както казваше една друга легенда, която също има блог, но е толкова ъндърграунд, че сигурно и той сам не му знае URL-то. Радо, Шарапанов, Емзеперикс, обади се, бе!

Но да се върнем на въпроса. Ей сега ще изненадам Аспарух като му отговоря на нещо, за което не ме е питал:)

Тези дни Аспарух пусна един такъв постинг, след който на човек му остава единствено да се самоубие. Но нали не са минали 3 месеца, още мисля по въпроса как да му помогна (ъъъ, не да се самоубие, а обратното… тоест, разбирате ме… всъщност разберете ме правилно, де… добре, добре).

Днес, гледам, пуснал друг – в който пък доказва безспорно по научен метод невъзможността да има любов, особено истинска такава.

Какво да кажа? С науката не се спори. Освен ако не си Симеон Дянков, разбира се. Щом няма – значи няма (истинска любов). Всичко е логически правилно, перфектно мотивирано и аргументирано – няма любов и това е.

Така да е.

Ама аз като феодален старец, изкушен от нАуката, се сещам за една дребен проблем. Чували ли сте мита за Ахил и костенурката?

Древногръцкият философ Зенон се обзаложил, че може да докаже, че Ахил, който е 10 пъти по-бърз от костенурката, никога няма да може да я настигне, ако й дадем примерно 100 метра преднина. И го доказал!

В оригинал историята е малко по-различна, но към днешна дата се разпространява предимно в този си вид:

Костенурката има 100 метра преднина. Давате старт и Ахил пробягва тези 100 метра. Добре, обаче за това време костенурката се е придвижила с още 10 метра. Ахил пробягва и тези 10 метра. Но за това време костенурката се е придвижила  с още 1 метър. Ахил минава и него. Но за това време костенурката отново се е придвижила напред! От математическа гледна точка Ахил никога няма да може да настигне тази костенурка – докато той измине дистанцията, която ги разделя, тя вече е взела нова, макар и все по-малка преднина. Математически (научно) погледнато, Ахил ще я гони вечно, без да я стигне никога.

В живота обаче Ахил настига въпросната костенурка и то за няма 15-20 секунди. Той просто е войн, а не учен. Съответно е учен (ето че пак се обърках, мамка му!) да настига, задминава и побеждава костенурки и други воини, а не да доказва математически, че това е невъзможно.

Та и на Аспарух работата му е такава. Вместо да доказваме, че истинска любов не съществува, по-добре да я потърсим – пък макар и не дотам истинска. Ние сме мъже, сурово възпитани – на нас често и един гол секс ни стига, простете!

Аз, разбира се, не мога да докажа, че истинска любов съществува. Но ми стига тази награда, че в момента й се радвам. И да ви кажа – е ебати кефа! Без майтап – много е яко:)

Както казваше един друг мой идол – Курт Хаунещайн – „stop talking about love, love is the one thing you have to do“!

И тъй като исках да помогна, но подозирам, че след този ми опит за помощ Аспарух все пак окончателно, макар и погрешно може да осъзнае предимствата на самоубийството, то искам да завърша оптимистично. Исках да е с Before (заради текста, потърсете го), ама тя е забранена за БГ в Тубата, има я само във Vbox-а. Затова ще е с тази горе.

Pet Shop Boys – fucking geniuses, actually!

 

 

 

БАМП и Музикаутор – крадецът вика: „Дръжте крадеца!”

12.11.2009

 

1257142869_01

 

За хората в музикалния бранш отдавна е ясна ужасяващата неадекватност на кликата, нарекла себе си Българска асоциация на музикалните продуценти (БАМП).

Там, за съжаление, има и свестни хора с огромни заслуги към българската музика, но тази като цяло кръвопийска асоциация години наред не спира да тормози и изнудва забавния бизнес у нас с рекетьорските си дейности и терористичните си практики, които прикрива с полицейската униформа на НСБОП/ГДБОП.

Под предлог „защита на авторските права” оттам се леят като водопад лъжи и пак лъжи, придружени с платени пропагандни кампании, целящи да убедят обикновения гражданин, че с тегленето и обмена на музика в интернет той става, видите ли, крадец, престъпник и пират (нито едно от трите не е вярно според Наказателния кодекс на Република България!) и едва ли не ограбва горките автори на музика.

А всъщност истината е точно обратната – БАМП не защитава и никога не е защитавала интересите на никакви автори, тя е организация на посредниците, точно онези, които прибират лъвския пай от всичките пари от музика и подхвърлят трохи от приходите на самите автори – 5-15%  в общия случай, често и много по-малко и практически никога повече!

Ето че най-после стана публична и другата истина, която отдавна се знае в бранша – всъщност самата БАМП в лицето на членуващите в нея музикални компании ограбва авторите (този път не метафорично, а чисто физически, пряко), като години наред (от 2002 г. насам) не изплаща полагаемите се авторски права и отчисления на истинската организация за защита на правата на авторите на музика в България „Музикаутор”.

Вчера в „Музикаутор” най-после не издържаха и изокаха публично възмущението си от незаконните действия на БАМП. Декларацията им четете тук.

Но наглостта няма граници. Следвайки трайната си – заета впрочем от фашисткия министър на информацията Гьобелс – политика и тактика, гласяща, че една лъжа, повторена 100 пъти, се превръща в истина – БАМП пусна официален отговор.

Както обикновено, когато става дума за изявление на БАМП, вътре няма и следа от логика или познаване и съобразяване с действащото законодателство – само пропаганда, пропаганда, пропаганда…

В този пореден чутовен манифест на безпринципността още първото изречение е връх на… не знам и аз вече на какво да го окачествя. Първо в това объркано словоизлияние става дума за някакъв си нецитиран процент „пиратство” – термин, непознат за Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) – и нямащ съвършено никакво отношение към това защо БАМП не си плащат законовите задължения към авторите, от експлоатирането на чиито произведения са спечелили парите си. Е, освен ако не са искали всъщност да кажат „ама то тука толкова много се краде, искаме и ние пък да крадем, я!“…

После пък се обвинява директно и грубо „Музикаутор” в това, че не се борели с пиратството! Де факто БАМП първо не плаща, а след това като му искат да си плати сметката, обвинява за това „Музикаутор”, понеже… не си събирал вземанията! Крадецът вика: „Дръжте крадеца!” – обичайната до болка практика на БАМП…

Да коментираме ли изобщо факта, че „Музикаутор” – за разлика от БАМП – не е организация за борба с пирати, марсианци, вампири или някаква друга такава въображаема паплач, а организация за събиране на отчисленията за автори на музика – което тя и прави, включително в цитирания случай.

И това, отбележете, е само в първото изречение на жалкия ПР пасквил на БАМП. Нататък просто няма смисъл да анализираме текста им – то е ясно за какво става дума. Ако трябва да преведем отговора им на разбираем език, то той би звучал така: „Ми ние няма да платим, щото просто не щем да платим, законът да го духа!”.

Какво да отговориш на такава позиция?…

„Музикаутор” можи да не е – и изобщо не е! – перфектна организация. Но това е организацията на авторите – онези, които правят музиката, която слушаме. Това, а не БАМП, която постояно се прави на такава. И „Музикаутор” не организира кампании срещу феновете на музиката за това, че теглели от интернет, не плаши с белезници, не нахлува с ГДБОП и без съдебно решение в произволно избрани офиси на фирми и частни жилища, не заплашва да спира интернета на потребители, не рекетира радиостанции и телевизии с изисквания за безумни суми за авторски права. „Музикаутор” тихо, кротко и полека се опитва да събира онези пари, които всички дължим на авторите за музиката, която обичаме.

Разбира се, че са необходими радикални промени в областта на копирайта и те неизбежно ще преобърнат фундаментално практиката и съществуването на организации като „Музикаутор”, които сега са тромави и недостатъчно ефективни, но се опитват все пак някак да работят.

Но дори и последният продуцент на света да изчезне, музика ще има и хората винаги ще са готови охотно да платят на авторите и изпълнителите й някаква приемлива сума за нея, събрана по адекватен и подходящ начин. Затова организации като „Музикаутор” под една или друга форма винаги ще има – авторите трябва да получават пари за труда си, никой никога няма да оспори това им право.

Колкото до БАМП, ще си послужа с един цитат:

„Съдбата на дружества, които не се развиват, стоят далеч от динамиката на съвременния музикален бизнес и заемат неконструктивни позиции, е да губят представителност и доверието както на ползвателите, така и на членовете и партньорите си.“

Цитатът е точно последното изречение от „становището” (какво ми ти становище, то е направо смешно и жалко от правна гледна точка…) на БАМП по случая. Все едно себе си са описали, просто не е истина колко точно са познали!

Нали ви казах, точно крадецът вика „дръжте крадеца!”.

 

Десети ноември

09.11.2009

Desert___2_by_mjranum_stock

 

Нищо особено не се е случило на този ден. А промени живота ни.

На онази дата лично аз се мотах някъде до към 7 вечерта из родния си град и се прибрах. След 8 в стаята ми дойде дядо ми, който с лека усмивка ми съобщи, че са свалили Живков. Скочих към телевизора, но нямаше кой знае какво да се види – пленум на ЦК на БКП, дрънкат обичайните глупости, само Живков гледа странно уплашено ту наляво, ту надясно – сякаш не може да повярва.

Нищо не се промени и на следващия ден.

Всичко обаче се промени през следващите 20 години. Заради дворцовия партиен преврат така и не дочухме и не дооценихме онова, което, оказва се, промени всичко през тези последвали години – падането на Берлинската стена.

Затова и днес няма какво да отбелязваме. На 10 ноември просто нищо не се е случило.

Мислите обаче понякога идват без да питат. И казват:

20 години преход. Не, не онзи преход – той наистина приключи с влизането на България в Европейския съюз. И ако и това не сме го усетили особено силно, то е заради кризата.

Става дума за онзи другият преход.

Онзи, от който остават още 20 години. Символично 20, защото той всъщност ще свърши тогава, когато и последният от нас си отиде. И последният от нас, дефектните, отровени от чернобила на комунизма (не, не от радиацията от онази централа в Украйна, а от тази на онази другата централа, която беше в Москва).

Чудно ли ви е тогава, че толкова много хора като мен виждат около себе си само пустиня?

За някои има светлина в края на тунела, има бъдеще и те прекрасно го виждат.

Но единственото, което моето поколение вижда сега, виждаше преди в миналото си и продължава да вижда в бъдещето, е само пустиня.

Ние, цветята от края на 80-те, повехнахме в този климат и от тази радиация.

These flowers will always die, твърдеше Робърт Смит в „Bloodflowers” и се оказа прав.

Както и онзи класик, който преди 22 години – сам той тогава на 22 – написа:

„Ние сме завинаги нова генерация

със кървящи от мъка

и болка очи.

Знаем, че за нас

няма компенсация

и повръщаме върху надеждата

за по-добрите дни.”

И малко по-късно си отиде.

Ами да ви е честит десети ноември, скъпи сънародници! Аз ще пия за нещо друго. Или просто ще пия…