Archive for the ‘Музика’ Category

3 в 1: Elevation, чалга и M-Tel – неочаквано взривоопасна ситуация

27.06.2011

Не мога да споделя впечатленията си от фестивала Elevation, защото не съм бил там. Но ще споделя някои размисли покрай Elevation, които някак ми се набиват на очи.

Първо, още преди феста колегата VaGro се възмути, че му предложили да отразява събитието срещу преспиване на „приятелска цена“ от 110 лв. за легло на вечер. Ако е вярно, какви ли са били неприятелските цени, питам се?

Ако е вярно, само това вече би съборило амбициите на организатори и фенове, даже всичко друго да бе минало по конец. Всичко над 10 лв. на легло – говорим за поляните на Разлог посред лято все пак – си е чиста спекула. Нали уж според организаторите имало леглова база, която иначе пустеела? Добре, нека тази база да не може да побере чак 10 000-20 000 души. Явно тогава цената няма да е 10 лв., но – 110 лв.?! Това е цена за легло в хотел 2-3 звезди в Гърция или Турция на брега на морето в разгара на сезона!

Откъдето и да го погледнеш, или местните хотелиери са решили да направят пачка на принципа „сега или никога“ (което за посетителите обикновено значи „сега се прецаках и може би ще дам от немай къде, но ще дойда пак тук точно никога!“), или въпросната леглова база е мит и просто цените са скочили до небесата, защото има търсене, а няма достатъчно предлагане. Така или иначе – FAIL!

Второ, българските промоутъри трябва ДА ЗАБРАНЯТ на чуждите поп и рок звезди да ходят в чалга клубове преди, след и особено ВМЕСТО да изнасят концерт у нас.

Това може и да звучи глупаво и дори неизпълнимо, но шокът за техните почитатели у нас е грандиозен. Все трябва да има поне полуграмотен PR, които меко и настойчиво да обясни на Сайпръс Хил, Рамщайн и всички останали, че най-обикновеното им, иначе разбираемо човешко любопитство към (предимно ориенталския) нощен живот у нас е катастрофално за имиджа им тук.

Тук се води война на световете (не е смешно). Единият свят е този на поп, рок, хаус и всякаква друга музика, светът на европейската и световна култура. Другият е този на анадолското в кръвта, който се качва на масата , хвърля салфетки и маа кючеци след 3-тата ракия – светът на чалгата.

Войната не е между чалгата и другата музика. Войната е между чалга културата (светът на простотията) и между нормалната култура. А изборът е не само културен, а цивилизационен (както се изразяваше един бивш президент, който слушаше и свиреше Бийтълс), дори политически, ако щете.

Положението е такова, че чалгата е завладяла 90% от публичното пространство и е набутала цялата останала култура в останалите 10%. Затова, не стига че сме най-бедни в ЕС, но и хората, които тук слушат нормална музика, била тя рок, джаз, поп, електронна, са по-малко от нормалното за държава с нашето население.

При това положение промоутърите по принцип правят чудеса от храброст, за да осигурят за такава малка и неплатежоспособна публика що-годе интересни и актуални артисти и групи, че и да не фалират, а да излязат някак на печалба.

От друга страна феновете плащат по половин минимална заплата (!), за да видят в центъра на София един застаряващ изпълнител, последно актуален преди 20-30 години, като Джо Кокър (не става дума за качествата му на певец, говорим за друго нещо тук). И плащат вече цяла минимална заплата, за да видят 2-3 по-актуални имена накуп в някой фест на края на света. Съобразно стандарта си на живот българският фен сигурно е най-скъпо плащащият фен в света!

И накрая, след като чалгата и нейните просташки апологети са го тъпкали отвсякъде – радио, тв, реклами, билбордове, ресторанти, заведения, клубове, частни сбирки у дома дори, след като открито са му се подигравали, че стои в ъгъла на купона и на живота, след като е мечтал години наред за своите любимци и е чакал своя миг, и след като е платил една минимална месечна заплата, за да види въпросните любимци, те… се осират като абсолютни прошляци в някой мутренски чалга клуб!!!  Е, прочете сега какво става във форумите, които след Elevation врят и кипят от гняв и възмущение.

Всеки метъл герой или световен рапър, заснет ухилен до уши в компанията на проститутки в наш чалга клуб, автоматично губи завинаги поне четвърт от феновете си у нас. И поне още толкова втори път няма да стъпят на негов концерт и безплатно да ги карат. Това не е въпрос на правила, които трябва да спазват у нас, това е истинско предателство към феновете им тук. Разбира се, доста от тях ще кажат „дреме ми за България“. И ще получат същото в отговор, бъдете сигурни.

Така че, за промоутърите – грандиозен FAIL! Всичките ви артисти искат майка си и баща си плюс още 1001-а екстри, за да свирят и пеят тук. Погрижете се да им обясните положението и да им сложите в договора клауза да НЕ ходят в чалга клубове! Иначе или това ще им е първият и последният концерт тук, или направо да не идват – на тези цени ще можем да ги гледаме и в Сърбия, Румъния или Гърция плюс удоволствието от екскурзията – щото в Разлог все пак Акропол няма…

А ако на Сайпръс Хил, Хъртс и Рамщайн толкова им се гледат ориенталски простотии – такива има колкото искаш и в Сърбия, Румъния, Гърция, Турция. Единствената разлика е, че там има и друга музика и култура, за разлика от тук. Там няма война, не и в този смисъл и мащаб, както у нас.

И последно – съдейки по отзивите във форумите и фейсбук след Elevation, реномето на М-Тел е толкова криво в очите на потребителите, че спонсорирането на фестивали с идеята да се създаде положителен образ на компанията е чисто хвърляне на пари на вятъра. М-Тел така го е закършил откъм PR, че трябва да вложи поне 10 ПЪТИ по-висока сума и то дългосрочно, години наред в изграждането на положителен имидж (и да си оправи проблемите, така вбесили клиентите му).

В тази връзка, може би по-удачно би било операторът-гигант да си направи собствен ежегоден музикален фестивал, като просто възложи специализираната дейност на подизпълнители. Спонсорство от примерно 100 000 евро е капка в морето за кой да е фестивал. Но ако се инвестират умно и с идея, може да се постигне многократно по-голям ефект. Например с толкова може да се направи грандиозен ежегоден фестивал на българската музика – и ще си е само на М-Тел, парите ще останат в България, а да не обсъждаме какъв ще е PR ефектът от такъв ивент.

Но идеи – море, акъл – шамандура…

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.

Advertisements

Бъдещето на музикалната индустрия

03.03.2010

В края на отишлата си година Ройтерс публикува анализ, озаглавен „Петте съдебни дела, които определиха музиката на годината”.

Почти десетилетие след като големите звукозаписни компании започнаха своята юридическа атака срещу „Напстър”, съдът все още пише правилата по пътя, който ще заведе музикалния бизнес към неговото дигитално бъдеще, пише авторът Бен Шефнър.

Доколко обаче тези дела наистина ще определят бъдещето на музикалната индустрия и „правилата на играта” в нея? Отговорът е: всъщност не толкова много, колкото смята авторът.

Защо?

1. Цитираните случаи са предимно американски. Факт е, че музикалната индустрия е съсредоточена основно в САЩ, но не само там. Тоест – последствията от тези казуси ще са забележими, но далеч не глобални (с малки изключения).

2. ДелотоThomas-Rasset не е завършило и ако сме поне малко оптимисти (а защо не и реалисти) няма начин да завърши на по-горната инстанция с осъдителна присъда за P2P потребителите. Не съм юрист (хеле пък американски), но ми се струва, че в това дело има толкова много и груби правни нарушения на първа инстанция, че обвинението няма дори и теоретичен шанс да спечели. Да не говорим пък за опита да се свърже IP адрес с виновно поведение/наказателна отговорност на конкретна личност – как това би могло да стане по сигурен, безпогрешен и законосъобразен начин, досега не е успял да измисли никой в света. Пък да се привлича под съд IP адрес (с извинение за иронията) е тъжна история – той дори не е юридическо лице. Вярно, всеки IP адрес си има собственик, той може да бъде държан отговорен, но да му се вмени вина…? Как точно ще стане това – тя първо трябва да бъде доказана. Защо тогава го водят това дело и издадоха такава присъда на първа инстанция? Ами – чист PR. Точно като у нас – прибираме 20 души в ареста, обявяваме епохален успех на полицията, след 3 дни пускаме 18 от тях поради липса на доказателства, завеждаме дела срещу останалите двама и те завършват след 2 години с оправдателна присъда – пак по липса на доказателства или невъзможност да бъде доказана вина. Но отчитаме успех срещу престъпността – във вестниците…

3.Делото срещу „Пайрът Бей” е крупен успех за P2P потребителите, a не за носителите на права, макар да има осъдителна присъда. Отбележете – не е осъден/затворен тракера, дейността му не е призната за незаконна, не може да се докаже, че нарушава каквито и да е права – защото той просто… не нарушава нищо! Осъдени са… собствениците му. За нещо като помагачество в нарушаването на авторски права (обобщавам много грубо). И за нереално висока сума. Която би могла да е дори още по висока в САЩ, където законодателството изрично предвижда примерно еди колко си хиляди долара ЗА ВСЯКО ЕДНО нарушение на авторското право и присъдата е кумулативна. Не съм запознат с шведското право по въпроса, но бих рискувал да предположа – на основата на европейското право в областта като цяло – че в шведските закони по-скоро няма такава клауза като в американските. Ако е така, при обжалването поне сумата от 4 милиона глоба за собствениците няма никакъв шанс да остане такава – ако въобще цялата присъда не бъде отменена. Понеже отново имаме дело, в което на първа инстанция куп неща са приети ей така, на доверие, а те подлежат на доказване – и съответно сега са оспорени от защитата (която откри и конфликт на интереси при един от съдиите!). Резюме: отново много спорна присъда, отново с основно PR ефект, отново с минимален шанс да бъде потвърдена на горна инстанция. Нека за момент помислим разумно и логично, не като юристи – група хора създали някакъв софтуер (и го качили на хардуер), който предоставя напълно законна услуга (P2P обменът никога никъде от никой съд не е бил обявяван за незаконен! и не би могъл да бъде) за група потребители. Дори и огромната част от тези потребители да нарушават някакви права (което е спорно и най-важното – недоказано), вината е тяхна, не е на създателите и собствениците на софтуера. В най-добрия случай трябва да бъде изрично доказано намерение (умисъл) за извършване на престъпление от създателите/собствениците на софтуера. Дори и това да беше възможно, навлизаме в истинска дебра от правни възможности… Затова лично аз бих прогнозирал, че това дело няма да има никакъв, ама никакъв ефект върху музикалната индустрия. Нещо повече – даже PR ефектът му вече е изчерпан и оттук нататък всичко ще се върне като бумеранг обратно върху правоносителите, когато делото рухне.

Другите две цитирани дела дори не заслужават коментар – било защото изходът от тях е предвидим и очакван, било защото не носят нищо особено ново в съдебната практика.

Ако трябва да направя своя прогноза за бъдещето на музикалния бизнес, то бих казал, че много по-голям ефект върху музикалната индустрия ще има фактическото състояние на нещата.

Първо, благодарение на P2P хората свикнаха да теглят музика безплатно.

Второ, легалните онлайн магазини за музика драстично увеличават броя, асортимента и оборота си, макар засега да не печелят.

Трето, P2P обменът унищожава истинското пиратство – незаконното тиражиране на музика с търговска цел, например на дискове.

Четвърто, P2P обменът силно разширява музикалния хоризонт на потребителите и така създава нови пазари и нови потребители за повече стилове и групи/артисти. Не забравяйте, че музикалната индустрия НИКОГА не се е състояла само от издаване на музика, даже това е по-скоро изключение. Истинската й същност винаги са били концертите и изпълненията на живо, а те напоследък бележат огромен ръст като брой, като приходи, като цена на билетите. Въобще, издаването на музика на физически носители е умиращ бизнес, той спада и ще спадне до ужасно ниски стойности (но няма да умре!), но музикалната индустрия ще си я има и още как.

Огромен ефект върху музикалния бизнес обаче би имало въвеждането на правилото за „трите удара“ (вече се говори дори за „един удар“) срещу интернет потребителите. Това, както и вменяването на отговорност на доставчиците на интернет за съдържанието на техния трафик, наистина може да имат тежки последици – съвсем не само за потребителите. То ще се отрази тежко на самото право (нарушават се основни негови принципи), на интернет (нарушава се неутралността му), на бизнеса (съвсем не само на музикалния), на обществото като цяло и на неговата свобода. Ако обществото трябва да избира – то по-добре да умре музикалният бизнес, отколкото да бъдат засегнати такива фундаментални закони, права и свободи на съвременната цивилизация. Още повече, че – както подчертах – музикалният бизнес като цяло изобщо няма да умре, само една негова неоправдано забогатяла досега и излишна вече фракция просто си отива. Което не е кой знае каква драма и като гражданин аз лично например не си давам правата и свободите заради това, че някой едър капиталист вече няма да може да си купи остров за Коледа (истински случай от CEO-средите в музикалната индустрия).

Още по темата – http://webcafe.bg/id_1237342875_Badeshteto_na_muzikalnata_industriya

How LOWE Can You Go?

30.11.2009

 

Синти попът има почитатели в България, макар да е малко поумрял като стил – при това още преди 20 години. Лоу обаче са практически напълно неизвестна по нашите ширини група.

Добавете към това нещастното съвпадение на софийския им концерт с мага-бенефиса за четвъртвековния юбилей на Милена (засмукал всеки уважаващ себе си и музиката истински фен), с партито „Болкън сайънтист“, събрало горе-долу останалите групи и музиканти в България, неучастващи в концерта на Милена, както и неприятния дъжд в събота вечер и имате всички основания да не очаквате много хора на шоуто на Лоу.

Така и стана. Едва около 50 човека бяха дошли да видят шведите в София Лайв Клуб…

Шоуто започна около полунощ с плейбек интро – „Одата на радостта” на Бетховен, изсвирена на умопомрачително вехт 8-битов синт, но за сметка на това със сила, която с лекота може и от вас да направи Бетховен (не толкова гениален, но за сметка на това толкова глух). След което приятен глас заяви „гаварит и паказивает Масква!” и … шведите излязоха на сцената под одобрителните ръкопляскания на присъстващите.

На живо Лоу се появиха в състав от трима – китара, клавири и вокал, явно използвайки заместник на изпадналия някъде по пътя през годините трети член на групата Мехди Багерзадех. Видът им беше точно какъвто бихте очаквали – откровено хомоеротичен, даже малко наци. Новият клавирист беше пълен клонинг на Мартин Гор отпреди 25 години, включително носеше същата шапка…

Шведската тройка започна шоуто направо с хитовете си, продължи с по-добрите песни от двата си албума и завърши отново с хитове участието си, продължило малко по-малко от час. Музиката на Лоу е приятна, мелодична, изцяло танцова, присъствието им на живо е много силно. Откровено казано, изненадващо добре се справи вокалистът Лио Йозефсон, който иначе има леки интонационни проблеми на живо

Повече или по-малко всяка синти поп група, оцеляла до днес, прилича на лошо копие на Депеш Мод. Това важи и за Лоу, макар те да напомнят и на една друга сходна група от този жанр – Меш. Меш обаче са една идея по-рок, докато Лоу са чист осемдесетарски синти поп. Ама направо по-малки братчета на Депеш Мод! Ако това не ви дразни, е забавно да отбелязваш: този рефрен е взет от Black Celebration, този ритъм е от Enjoy The Silence, този звук на синтезатора е от Strange Love

Не вярвам присъстващите да бяха фенове на Лоу, но определено бяха фенове на този звук и дошли да чуят точно тази музика. Малка групичка скочи да танцува още от първото парче и не седна до края. Към средата като тях бяха вече 90% от присъстващите.

Топлият прием поотпусна малко шведите, особено след като видяха, че дори и новата им песен „Mirage” – от предстоящ албум – бе приета на ура и изпроводена с бурно одобрение и аплодисменти от публиката. Лио Йозефсон даже почна да се усмихва, а по някое време промърмори и нещо в смисъл: „Снощи бяхме в Букурещ, там имаше повече хора, но вие сте по-готини от тях!”.

За съжаление, концертът приключи без бис и без кавъри на Депеш – Лоу вече не свирят такива на живо. Публиката обаче видимо остана адски доволна и получи точно това, за което бе дошла. Жалко, много жалко, че бе токова малобройна.

Накрая искам да отбележа още нещо. София Лайв Клуб е място, където връзката между музиканти и публика е много близка, абсолютно непосредствена и явно това предразполага там всеки път да се получава страхотен купон, независимо колко много или малко хора има. Място, предлагащо наистина уникално преживяване, каквото не съм виждал в друг лайв клуб!

Самото помещение обаче явно е кошмар от акустична гледна точка и поради това апаратурата е много взискателна – ако не й подадеш качествен звук, омазва всичко, особено в средните честоти. По средата на снощния концерт бях изумен колко мощен, чист и качествен звук и с каква динамика и сила може да извади това озвучаване. Но една идея по-силно от необходимото – и всичко изчезва. На първата песен на Лоу – група, на която цялата й бленда е в средните честоти – не можеше да се разбере това микрофония ли е, групата ли свири или вокалистът пее, а звукът беше като на дет метъл фестивал… В резултат част от и без това малобройните тази вечер посетители на иначе шикозното заведение моментално се изнесоха, а аз и още двама-трима потърсихме миша дупка, в която да се заврем, за да не оглушеем в следващите няколко минути. Приятелска препоръка към клуба: съчувствам на озвучителя ви, но бъдете безкомпромисни към него или си намерете по-компетентен!

 

Време за промени

13.10.2009

80-те са уникални години откъм музика

Не откривам нито Америка, нито топлата вода, казвайки това, само си го припомням отново.

Зарових се тия дни в разни стари парчета от онова време, предимно от самото начало на 80-те.

И – също нищо ново – открих, че класиката на Язу „Don’t Go” не може да бъде чута в оригинал в ЮТюб. „Юнивърсъл” или който там трябва им е махнал звука. Както и на още хиляди, хиляди други парчета. Причина – прословутият copyright, така погрешно превеждан на български като „авторски права”.

Порових обаче още малко и открих нещо друго, абсолютно уникално.

Фен на Язу – очевидно сам той музикант и очевидно кадърен – е направил убийствена нова версия на това парче. Човекът обяснява, че още преди време открил акапела вокала на парчето в интернет и решил да го обработи. Но понеже толкова години вече всички правят само денс ремикси на песента, той направил нещо по-различно.

Колко различно ли?

Ами толкова различно, че за 28 години от оригинала насам не съм чувал по-добра версия от тази – а аз съм чувал много и притежавам сигурно поне 20 ремикса на това парче!

Разбира се, това, което е направил фенът, е напълно незаконно според същия този copyright.

А човекът даже взел, че напаснал кадри от оригиналния клип към своята версия…

Я пак да повторим какво е направил. Първо ровил, търсил, после аранжирал, композирал, изсвирил и ремиксирал всичко. След това даже редактирал видеоклипа. И накрая качил всичкото това в ЮТюб – за мой и твой кеф, напълно безплатно.

Този човек е пират, опасен престъпник според действащите закони и конкретно според copyright-а. Според тях „пиратството ограбва”.

А според мен този човек е уникален талант. Пробвайте да ремиксирате 30-годишен хит по-добре от могъщи световни корифеи с десетилетия професионален опит зад гърба си и тогава да видим дали е толкова лесно.

Та според мен, този човек не е ограбил никого. Дарил ни е – безплатно – с уникално изживяване, а на старата песен е вдъхнал нов живот.

„Пиратството” не ограбва. Така нареченото пиратство ни дава много, много нови културни хоризонти, продукти и емоции.

Ограбват ни „Юнивърсъл” и другите кръвопийци като тях, които се опитват да ни отнемат даже спомените за това, което някога сме чули и изживели.

Време е най-после да сложим край на тази духовна кражба, на това престъпление срещу човечеството, наречено copyright.

Време е за промени.

Кралят е мъртъв! Да живее кралицата!

30.09.2009

Един материал, който написах за новия брой на FHM.

По-добре го прочети ето тук в минималната, но майсторска редакция на Георги Неделчев.

Прем Джошуа разби Вселената на късчета

03.09.2009

На някои други места по света Прем Джошуа свири пред хилядна аудитория, а на други географски ширини пък задължително слагат пред името му определението „Великият”. Като се има предвид, че той идва за втори път в България, че е ученик на прословутия Ошо и че свири индийска музика върху модерни западни ритми – един истински Буда Бар на живо – то публиката от няма 200-300 души, запълнила София Лайв Клуб (бившия кафе театър на НДК) снощи, 2 септември, бе направо смайващо малко.

Прем Джошуа е в България за да представи 16-ия си поред албум „Prem Joshua & Band – In Concert”. И въпреки че това е един никак нелош албум, записан с огромно старание, веднага трябва да се отбележи, че разликата между албума и живото му изпълнение беше смазваща – в полза на автентичното лайв изпълнение и преживяване.

Още с първите си две парчета – „Namaskar” и „The Subject Tonight Is Love”, музикантите показаха, че са тук за да се раздадат на 110% и с хъса си са готови ако трябва и да потрошат инструментите си за кеф на публиката и самите себе си. Още в първите минути силно впечатление направи с техниката си перкусионистът Раул Сенгупта, който свиреше на почти всички инструменти, включително чинелите, с голи ръце.

Ако се интересувате от индийска музика или лаундж в стила на Буда Бар, но не познавате Прем Джошуа, то вероятно поне сте запознати с творчеството на един друг германец – Карунеш. Прем Джошуа е нещо подобно, но музиката му е забележимо по-денс, по-джаз и даже може би малко по-рок ориентирана от тази на Карунеш. Комбинирана с фънки ритми, електронни луупове и понякога чист денс бийт, тя е повече танцувална, отколкото умозрителна – или поне двете са наравно, комбинирани с грууви джаз и индийски фолклор.

Фактът, че никой не атакува дансинга и любезните, но малко хладни аплодисменти в първите минути сякаш поразочароваха музикантите, но те продължиха шоуто си по график. Прем Джошуа вадеше вълшебни звуци от ситара си, разнообразяван на моменти с бамбукова флейта и сопрано саксофон, който в неговите ръце понякога звучеше почти като зурна. Всеки от четиримата на сцената се включваше с вокал и най-разнообразни перкусии, но младият Раул Сенгупта наистина блесна с десетките си инструменти и разнообразните начини да изкара интересен звук от тях.

В един момент клавиристът Чинтан Реленберг пък започна да млати щайгата, на която бе седнал и се оказа, че тя издава много характерен звук, често срещан например в ритъма на клубни хаус и транс парчета. Оказва се, това не било щайга, а кахон – древен перуански ударен инструмент.

Мистичното сценично присъствие на музикантите допълни и японският басист Сатгян Фукуда, който гледаше лошо като самурай, който всеки миг ще ти отсече главата и удивително приличаше на възраст и визия на Рюичи Сакамото от Йелоу Меджик Оркестра в наши дни.

Особено интересно стана, когато на сцената с бенда се появиха трима български фолк музиканти. С риск да заприличам на папагал за ен-ти път ще констатирам, че чуждите музиканти – за разлика от българските – имат перфектен поглед върху това как да впишат българския фолклор в модерна звукова среда.

Прем Джошуа демонстрира това по особено брутално натрапчив начин. В първото си парче с българите той показа как гайда, гъдулка и тъпан, звучащи безкомпромисно по български, могат да се интегрират в перфектен унисон както с модерен ритъм, така и с други фолклорни уърлд традиции. Във второто направи точно обратното – накара ги да звучат в контрапункт с изцяло арабския музикален контекст и те отново се вписаха безпогрешно, при това звучащи по много новаторски и странен начин.

Последваха още няколко въшебни изпълнения, развинтващи всички чакри у присъстващите, които ставаха все по-еуфорично настроени. Финалът и бисът се сляха в едно невероятно 40-минутно парти с ново, още по-категорично участие на българските музиканти. Когато Прем обяви, че ще изпълни най-големия си хит – „Sharanay”, но по уникален начин, комбинирайки индийска мелодия с ямайски реге (всъщност електронен дъб) ритъм и български фолк музиканти, кръвното на публиката най-после се вдигна опасно и няколко девойки скочиха на дансинга. Дълго сдържаната емоция и енергия избухнаха, за да докарат мнозина от присъстващите до истински музикален катарзис в следващите минути.

Случилото се до финала на шоуто трудно може да се опише, защото като всяко истинско шоу просто трябва да се преживее. Това вече не беше концерт, а истинска парти оргия – бесен денс ритъм, транс бийт, музиканти свирещи на живо, импровизации-надсвирвания между гайда и ситар (!), между гайда и гъдулка, между табла и секуенсър, пълен подскачащ дансинг и част от останалата публика на крака. На самия дансинг можеше да си види, че тази музика позволява да се танцува по всеки възможен начин – част от присъстващите хвърлиха високите токчета и я изкараха боси на право хоро. Кючекът и хаус/техно/електрониката също вървяха без проблем с този бийт, но най-странен беше един фен, който точно пред мен танцуваше на тази музика нещо средно между ръченица и хип хоп.

Финалът на този публичен пърформънс дойде с 15-минутен транс ремикс на хита „Shiva Moon”. Шива е един от тримата най-почитани индуски богове – онзи с многото ръце и с третото око. Шива е и най-страшният от тях, защото с танца си разрушава Вселената и я създава отново от нищото в началото и в края на всеки вселенски цикъл. Затова и най-често го изобразяват танцуващ, с мистична усмивка на уста и с увита около шията кобра, символизираща смъртта, която той е победил.

Не знам кой и какво е победил, но след концерта на Прем Джошуа публиката се чувстваше замаяна, одухотворена и пречистена. „Тоя човек е велик, много благословен”, промърмори с уважение и нескрита завист някой зад мен след края. Хората дълго не искаха да се разотидат, мотаеха се наоколо с усмивки на лицата си, обсадиха музикантите за автографи или просто за да се снимат с тях (самураят Фукуда беше фаворит за девойките), направиха и добра опашка на изхода, където се продаваха техни дискове.

Въобще, такова силно и размазващо сетивата нещо като Прем Джошуа и неговата група не е вижано и чувано тук от времето, когато по тези земи се разхождаха Балкански коне, македонците от Анастасия и Трансглобъл Ъндърграунд.

Всички пропуснали трябва дълбоко да съжаляват, но имат и втори шанс. Прем Джошуа ще свири и в Пловдив на 4 септември, при това – на цена от едва 20 лева (истинско чудо за световна звезда от неговата класа)! А за три четвърти от България ей го къде е Пловдив – на най-много 200 километра. Пък предложението е не да идете до Пловдив, а да преживеете в сгъстени два часа и половина – колкото е шоуто на Прем и неговия бенд – един цикъл от началото до края на Вселената: с всичките сетива, с които разполагате.

Life and death

28.06.2009

Всяка сутрин антилопата се събужда с мисълта, че за да оцелее и днес, трябва да може да надбяга и най-бързия лъв.

Всяка сутрин лъвът се събужда с мисълта, че за да оцелее, е достатъчно да надбяга най-бавната антилопа.

Често сутрин, когато се събудя, се чувствам като антилопа.

Днес обаче – каква ирония – не е оцелял един лъв.

RIP, Джако!

… Това бяха първите ми мисли, когато чух за смъртта на Майкъл Джексън. Дойдоха малко късно тук по технически причини.

И понеже сега отвсякъде ни залива потоп от неговите песни – а подозирам, че манията едва сега започва и ще продължи месеци, дори години – ето нещо според мен по-подходящо, когато мислим за живота и смъртта: