Archive for the ‘ТВ’ Category

Цената на истината

20.09.2009

__Your_Domination_Ends_Here___by_PrayerForRain

Както е казал класикът, „един призрак броди из народа напоследък”. Всъщност класикът е имал друго предвид и не става дума за народа, още по-малко българският такъв, но карай да върви, това е шоу. Разни призраци бродят из народа български напоследък и един от тях е на новото ТВ шоу „Цената на истината”.

„Цената на истината” е ТВ шоу като всяко друго. Или пък не? Буквално от първия миг някакви хора теглиха анатема на предаването, така че си струва да разчепкаме този въпрос.

Първото, което прави впечатление, е че „Цената на истината” не е кой знае какво шоу. Седи някакъв човек, питат го нещо и той отговаря. Банално. Или пък не?

Второ, на пръв поглед шоуто цели да установи каква е истината. Да, ама не.

Истината е нещо относително. И детекторът на лъжата не може да каже дали нещо е истина, а само дали отговарящият вярва, че то е истина – и то с точност някъде към 98%.

Схващате ли уловката? Ако питате луд, смятащ се за Наполеон, дали е нападал Русия, той ще ви отговори утвърдително и детекторът ще потвърди, че това е истина. А луди, обикновени шизофреници и просто хора с леки психични разастройства дал бог у нас след 20 години „преход” и една година криза.

Ето ви ги идеалните участници – достатъчна е една леко истерясала млада жена, която е убедена, че майка й е вещица и полиграфът ще потвърди, че въпросната майка наистина е вещица. Истината тук няма място – всъщност важно е в какво вярва разпитваният. Така може да потвърдим „научно” даже и физическото съществуване на Бог, Сатаната и зелените човечета.

Плюс това детекторът… ама чакайте, в студиото всъщност няма никакъв детектор. Очевидно не става дума дали въобще участниците са били подлагани на детектор или не. Явно са били. Но в студиото такъв няма. Което дава интересни възможности.

Участниците не знаят кое от това, което са казали пред детектора, е окачествено като вярно и кое не е. Нито пък зрителят може да види това (ето затова няма детектор в студиото). Знаят само продуцентите. По този начин те умишлено могат да зададат на участника въпрос, който да го изхвърли – и то тогава, когато те са решили той да сбърка. С други думи, определят кой колко да спечели. И дали. За да не печели твърде много. Ей богу, това е всичко друго, но не и честно.

За да изгори участник е достатъчно и просто да му се зададат 1-2 по-двусмислени въпроса, като например: „С настоящия си приятел ли си правила най-добрия секс в живота си?”. Супер въпрос. Особено ако попитате задаващия по каква точно скала – от 1 до 100 ли, що ли – по какви обективни критерии, напълно неизвестни за сексолозите, се мери добрият секс. И ако единият ви партньор е като цяло скучен в леглото, но 5 пъти ви е докарвал до невероятен екстаз, а другят е винаги мил, изобретателен и задоволяващ ви, ама не чак пък дотам? Някой досега да е отговорил правилно на въпроса дали крокодилът е повече зелен, отколкото дълъг?…

Всъщност, това не е необходимо. Както казахме, само продуцентите знаят дали един отговор е истина или не. И дори когато той е истина, могат да кажат, че не е. Ти върви после и доказвай, че не са прави… интересно обаче как би могъл?

Параноята, която струи от тези редове, е оправдана. Продуцентите на „Цената на истината” са същите тези, които миналата година се опитаха да ни минат с изцяло нагласеното „риалити” шоу „Прелюбодейци” („Хванати в изневяра”) и бяха изловени, че „участниците” им са платени статисти. Тогава имаше дори гласове да бъдат съдени за измама на зрителите.

Това са и същите хора, които се гордеят, че у нас „Стани богат” се задържало рекордно много години на екран, но пропускат да обяснят факта, че по света има десетки спечелили голямата награда, докато у нас за толкова години – нито един! Всъщност не – имаше един, ама после се оказа, че той абсолютно случайно някак е баща на водеща от същата телевизия и няма право дори да участва, камо ли да печели, но той бил „забравил” за това, а продуцентите „не знаели”, пък му взеха спечелената сума, която уж дори не му бяха изплатили, ама едновременно с това той я върна „доброволно” и тя отиде някъде за благотворителност, само че къде – никой не разбра… Абе изобщо, здраво се бяха оплели.

Важното е, че и досега въпроси, с които в други страни се печели голямата награда, в БГ варианта на „Стани богат” се задават още във втория кръг, а след тях следват питания с абсурдна трудност от типа на вицовото „Името на пигмейска пътека в Африка, изчезнала в 16-ти век, е…”. Да не говорим  за отдавна забравения факт, че това шоу само в България се казва „Стани богат”, а навсякъде другаде се излъчва с истинското си име – „Кой иска да стане милионер?”. Разбира се, България е и една от малкото страни, в които наградата не е един милион в местна валута.

Въобще, „параноята” у нас се оказва просто здрав разум.

Но като заговорихме за пари, да се върнем към „Цената на истината”.

Много или малко са 2500, 5000 или 10 000 лв., за да признаеш публично пред стотици хиляди пред екрана и в лицето на близките си, че си правила секс с жена и ти харесва повече отколкото с мъжа ти, или че предпочиташ жестоката ти майка и садистичният ти баща по-скоро да умрат, отколкото да продължават да тормозят теб и децата ти?

„Много” и „малко” са понятия, които се дефинират само в сравнение с нещо друго. Тоест, „много” или „малко” сравнено с какво? Ако направиш толкова публично някакви такива признания, каквито правят участниците в „Цената на истината”, то трябва да си готов напълно да промениш живота си. Дори и в чисто битов план – ще ти се наложи да скъсаш с някои (уж) твърде близки хора, да потърсиш друго жилище, може би в друг град, друга работа, други приятели… И за това – няколко хиляди лева!? Толкова ли струва целият ти живот досега?! Много, много евтино оценявате българина, господа продуценти…

От друга страна, нека бъдем прагматици. В крайна сметка, средният зрител постоянно забравя, че всяко шоу се прави за неговия кеф, но всъщност целта на продуцентите на шоуто е само или основно печалбата. Тя идва от реклами, които са ограничени като обем и цена, а и много конкуренти се борят със зъби и нокти да ги вземат – криза е. Бюджетите са ограничени. Дори ако някой разкаже и покаже история за 100 000 или 1 милион лева, просто няма кой да му ги даде, защото те няма откъде да дойдат. При това положение се действа на принципа „колкото, толкова – ако искаш”.

Фактът, че истории въпреки това има, показва две неща. Или историите са измислени и нагласени, а участниците са статисти (както видяхме, това нито е невъзможно, нито като да не се е случвало, така че е съвсем вероятна опция), или продуцентите разчитат на хора, на които им е накипяло години наред да сдържат истината и са готови самоубийствено, пред всички да я кажат – на каквато и да е цена. Доколко е морално така да използваш хора в нужда и обременени психически, за да печелиш – това не е предмет на този анализ, вие си преценете.

Но като ще сме прагматици и ще търсим истината, нека слезем още по-надолу в заешката дупка.

Измислени или истински, историите, показвани в „Цената на истината” са съвсем реални. Аз знам десетки такива, случили се на куп хора около мен. На почти всеки. Чувал съм и много по-ужасяващи. Мога да си представя дори себе си или близките си на стола на истината. И ще чуете страшни признания. Скелетите в гардероба на всеки тракат. И колко от нас са толкова силни, че да ги заровят като Еминем в прословутия си клип „Cleaning Out My Closet”?

Това, което „Цената на истината” прави, е да показва истината за нашето общество, да поставя едно огледало пред него. И тъй като това общество е незряло, затворено, злобно, егоистично, нетолерантно, насилническо, лицемерно, затънало в пороци и мръсни тайни… то това, което се показва в огледалото, е ужасяващо. Това е истината за нас – без грим, без фалшиви думи. Жестоката истина, гола и разпъната на кръста на полиграфа под погледите на милиони.

Тук веднага ще чуете гласове: „Ама глупости, откъде ги извадиха тези селски истории, в моето семейство/квартал/училище/град никога не е имало и не е могло да има такива неща, това са някакви частни случаи”. Какво да кажа? Казал го е класикът – оня, който почина на 27 години (не, не Ботев – Димитър Воев): „Аз съм едно малко перде / и ти ако искаш, ела да сме две. / Така на прозореца ще стоим закачени, / за да закрием всички вътрешни проблеми”.

Истината боли. Истината е нелицеприятна. И затова обществото ужасено отвръща лицето си от видяното в огледалото, опитвайки се лицемерно да го омаловажи и дискредитира. Ще докара от девет кладенеца вода, за да докаже, че видяното в „Цената на истината” или написаното в нечий блог не е вярно и не може да бъде вярно. Не е било, не се е случило, не е вярно, постановка.

Ами… добре. Ако наистина и искрено на вас не ви се е случвало, не сте виждали и чували такива случаи – завиждам ви. Вие сте малцинство. Ще цитирам (отново) един класик, този път световен и жив: „Have you ever been hated or discriminated against? I have…”.

Обществото обаче има нужда муцуната му да бъде завирана в това огледало, дори и насила… може би дори и на всяка цена. Защото има нужда от катарзис. От осъзнаване на истината за себе си, ужасяване от нея, отхвърляне на лицемерието, поемане на вината, поемане на отговорността и духовно прераждане. Иначе ще си остане все така болно и уродливо.

Ако това е цената на истината, трябва да я платим. Може би дори на всяка цена. Целта оправдава средствата… или пък не?

Advertisements

Може ли Виктория да бъде „Мюзик Айдъл”?

12.05.2009

519x335

Въпросът е банален. Въпросът е даже частен – кой пък толкова го интересува дали една сляпа жена може да бъде победител в ТВ състезание за начинаещи поп звезди?

Въпросът обаче си струва да бъде зададен. Защото провокира отговори, при това – различни и то на съвсем други въпроси.

Но първо на темата. Може ли наистина Виктория да бъде „Мюзик Айдъл”?

Виктория Димитрова е добра певица и все повече хора се убеждават в това. В първите концерти на „Мюзик Айдъл” тя бе доста нервна и това се отрази на представянето й. Ако и вас ви разнищват всяка вечер на живо в праймтайма с напомнянето на гадни подробности от личната ви драма, и вие бихте се изнервили. Но напоследък Вики пее все по-уверено и по-добре. Нека да припомним, че тя пее – професионално – от преди участието си в „Мюзик Айдъл”, че е завършила консерватория и че каквото и да стане в шоуто, тя ще продължи да пее – това просто е професията й.

Достатъчно ли е това, за да има тя шанс да бъде новият „Мюзик Айдъл”, макар да е сляпа? И да, и не.

Да, защото слепотата определено й пречи, но съвсем не до степен да е непреодолима пречка. Няма да споменаваме покойния Рей Чарлз или легендата Стиви Уондър, световната суперзвезда Андреа Бочели или нашия Орхан Мурад. Обединяващото между тях не е, че са слепи, а че са изключителни изпълнители, музиканти и хора със силна воля. Значи – може.

Но може ли конкретно един „мюзик айдъл”, един млад изпълнител, който се избира с изискването да е не просто добър, но и да е потенциална бъдеща звезда и дори ролеви модел, да бъде сляп?

Отговорът отново е да – би било необичайно, но изобщо не е невъзможно. Дори напротив. Лесно е, когато си красив, млад и здрав. Във всеки случай – много по-лесно, отколкото ако си сляп. Но какъв по-добър ролеви модел би могло да има от една надарена, сляпа млада жена, извоювала титлата изцяло с таланта си и въпреки недъга и личното си нещастие? Ако една сляпа го може, какво да кажем за зрящите, не биха ли се мотивирали те още повече да упорстват в преследването на мечтите си?

Ами незрящите (и не само те, а всички онези хиляди други хора с недъзи и в неравностойно положение)? Всеки от тях има някаква своя си мечта, своя цел в живота. Евентуалната победа на Виктория би им дала хъс да се борят и увереност, че и те могат да постигнат нещо голямо в този живот, ако са наистина добри в него и упорити.

На нас останалите такава победа пък би ни дала приятно ласкателната и опрощаваща мисъл, че сме едно толерантно общество, в което дори и хората в неравностойно положение са третирани честно и имат равни шансове с всички останали. Не че ние сме такова общество всъщност. Но нека си го признаем – обичаме да се показваме публично каквито не сме. Защо поне един път не го направим така, че да се гордеем с това?

Ето ги мотивите „за” Виктория като мюзик айдъл: тя е професионална певица, при това добра певица, а изборът й би бил силно мотивиращ както за хората в неравностойно положение, така и за всички нас. Чудесно!

Но да видим нещата и от другата им страна.

„Мюзик Айдъл” е все пак състезание. Състезание, в което би трябвало да спечели най-добрият. Както видяхме, сляп, куц или грозен (справка – британското чудо Сюзан Бойл, 47-годишна домакиня, която стана световна звезда и само само за няколко дни видеата й са гледани общо близо 100 милиона пъти в YouTube) – няма значение, стига да е най-добрият.

В този смисъл обаче Виктория явно отстъпва поне на двама души в същото шоу. Македонецът Боян и малката Симона са толкова над всички останали айдъли, че ако накрая не спечели някой от тях двамата, зрителите сигурно ще вдигнат революция.

Не че Боян и Симона са перфектни. Но в техния случай става дума за такъв неудържим талант, че той е невъзможно да бъде игнориран по никакъв начин. Тези двамата са родени певци, родени за сцената и да правят публиката щастлива. За тях дори не е важно дали ще спечелят – те са предопределени да бъдат звезди не от жури, SMS-и или ТВ шоута, а от Онзи отгоре. Никой не може да ги спре – те ще бъдат такива, така или иначе. Даже най-вероятно – и така, и иначе.

За съжаление, Виктория няма техния талант и техния дар. Тя е просто една добра певица. Затова не би било честно тя да спечели.

Това е причината Виктория да не може да бъде „Мюзик Айдъл 3”. Само това, а не защото е сляпа. Такава е истината и тя трябва да бъде казана – в интерес на всички.

Защото темата наистина много се преекспонира.

Водещите направиха лоша услуга на Виктория, като още в началото поставиха такова тежко ударение не само на недъга й, но и на подробностите от личната й драма. А после се оказа, че нещата в тази история изобщо не са черно-бели и нароченият за чудовище-насилник бивш съпруг най-вероятно самият май е жертва на печална болест. Което не го оневинява, но прави публичното размахване на пръст по негов адрес една много, много тъжна и дори срамна гледка.

Резултатът от този напън е, че някои хора – поне отначало – сигурно са съжалили Виктория и са я подкрепяли заради нещастната й съдба. А продължилото раздухване на проблема пък доведе дотам, че сигурно поне три пъти повече зрители не желаят повече и да чуят за нея, камо ли да я слушат и оценяват безпристрастно.

Много жалко, защото тя няма нужда нито от съжаление, нито от отхвърляне. Точно обратното – Виктория отчаяно има нужда именно от справедлива и безпристрастна оценка.

Всъщност, както виждате, има нужда от същото, което би искал всеки от нас – зрящ, незрящ или какъвто и да е – от равен шанс. Така Виктория ще знае, че когато утре (образно казано) си тръгне от предаването, това няма да е защото е сляпа и защото хората я съжаляват или мразят заради това, а защото има по-добри от нея. Тя ще продължи да бъде певица и след „Мюзик Айдъл” – защото това е професията й и е безспорно добра в нея, макар да е сляпа. И сигурно би искала когато си тръгне от шоуто, хората да я запомнят като добра певица, а не като „онази сляпата”.

Затова нека й дадем този шанс – нека спрем да обсъждаме повече темата за слепотата й в разговорите си, по форумите и в шоуто. Всички сме просто хора – всички имаме нужда от равен шанс, макар да сме различни. И го заслужаваме само ако и самите ние можем да го дадем на другите.

БиТиВи, Иван и Андрей – вие какво ще кажете, а?

Голямото прецакване “Music… Brother”

12.05.2009

__Your_Domination_Ends_Here___by_PrayerForRain

Конкуренцията е хубаво нещо.

Конкуренцията обаче ви кара да се почесвате по главата в понеделник вечер. Или в която и да е друга вечер, в която БТВ и „Нова“ упорито излъчват в едно и също време най-гледаните си ТВ шоута, в които са инвестирали милиони.

Телевизиите си мерят пишките/аудиторията. А когато се вадят пишки, винаги има някой претакован, с извинение.

Прецакан е средният зрител, разбира се. Социологическите данни напоследък сочат, че българинът все по-малко гледа ТВ и това е устойчива, при това световна тенденция. За сметка на това този среден зрител вечно се оплаква, че няма какво интересно да гледа лятото/уикенда/денем или пък по принцип. И когато ТВ-тата му сготвят най-любимата му и скъпа манджа – риалити форматите – то му я сервират вечер точно в 8, обаче… едновременно.

То е ясно, две или три трапези наведнъж не можеш да изядеш. И българинът избира – отначало малко от тази, после от онази, после може пак от първата или да опитаме трета, ако има. После постепенно му омръзва, ояжда се, уригва се и остава на ТВ канала, който готви най-хубаво според неговия вкус. След това почват да реват пък телевизиите, щото неизяденото трябва някой да го плати, а то е бая скъпо. В резултат българинът пак недоволства, че през останалото време му пробутват помия, а ТВ-тата хвърлят на вятъра неизядени деликатеси за милиони. Защо така се получава?

В основата на всичко стои безогледната алчност на телевизиите.

Разбира се, ние знаем, че така се прави по учебник – срещу най-доброто на конкурента в праймтайма се хвърля най-доброто, което имаш ти. Обаче г-да телевизионери, вие да сте поглеждали датата на издаването на тоя учебник? Май не само не е от тази година, но дори не е от този век и определено не е отпечатан в България.

Прецаканият ТВ зрител все пак накрая си избира едно от двете риалита и следи предимно него – насила и по принуда. Повечето зрители иначе биха гледали и двете. Това на практика означава, че ако „Нова“ и БТВ джентълменски се бяха споразумели едните да си пускат брадъра след или преди айдъла, то и двет шоута щяха да имат поне по 15 %, че и 20 % рейтинг. Вместо това сега едното ще прави примерно 10-15%, а другото – 5-10%. С други думи – и двете телевизии губят аудитория и то аудитория от/за милиони.

Телевизиите, драги зрителю, обаче са се подсигурили. И двете продават рекламното време в риалитата си на безумни цени – 10 000 лв. на минута плюс/минус някоя хилядарка. Гледаш, не гледаш – абдалите рекламодатели плащат.

В праймтайма обаче обикновено се гледа семейно, поради което често има недоволства кое шоу да се избере. Изборът е компромис – семейството гледа едното, но и при най-малкия намек за реклами обръща на другото. Понеже риалитата са предимно на живо, ТВ-тата пък не могат да нагласят рекламните си блокове съвсем едновременно. Ако през останалото време рекламните блокове са пиш-пауза или чат-пауза за семейството, но все пак нещо понякога остава в съзнанието от тях, то рекламните блокове в праймтайма на риалити шоутата са напълно несъществуващи за зрителя – той просто не ги е видял.

Реално, драги рекламодатели, това което постигате с кампания от 20-30 излъчвания на клип седмично в обикновен праймтайм (без риалити шоу) е ефект, който в праймтайм с риалити шоу ще постигнете за месец, че и повече и то срещу далеч по-солена цена на излъчване. Така телевизите успешно прецакват не само зрителя, но и рекламодателите. На последните никой не им е виновен, че са богати и достатъчно тъпи да оставят парите си в ръцете на рекламни агенции, които се чудят не как най-ефективно, а как най-бързо да ги изхарчат (комисионната е все същата), за да минат веднага към рекламния бюджет на следващия клиент.

Но никоя далавера не е вечна.

Първо, част от зрителите губят връзката на събитията в риалити сапунките, съответно губят интерес и им теглят една майна. Второ, една друга и все по-нарастваща част гледа и двете шоута – в интернет. Както може да установите и сами, минути след излъчването им те са вече качени в тракери като Арена и Замунда. Проверка след още 2-3 дни показва, че са гледани от по десетина хиляди души.

Десет хиляди е нищо – 1% от милионната ТВ аудитория. Обаче хората, които първо са гледали едното риалити на живо по ТВ и после са изтеглили другото от интернет, бързо установяват, че да се глада ТВ в реално време и с прекъсвания за реклами е тъпо, а да се гледа от интернет когато на тебе ти е удобно и без рекламни блокове е страхотно удоволствие. Което можеш да имаш и в 1 след полунощ или пък в уикенда, а вместо това в 8 вечерта да идеш на среща с приятели в добра бирария.

Тук имаме два факта. Първият е, че на сайтовете на ТВ-тата и на предаванията не може да се гледат или теглят записи на техните епизоди (не и след излъчването им и не целите). Поради което те се теглят от другаде – от торентите. И второ – България е на последно място в ЕС по проникване на интернет, обаче е на първо (!) по бързина на интернет връзката. Като съберете две и две, установявате, че сумата е: телевизия все повече ще се гледа по интернет и все по-малко по телевизора в реално време.

Всъщност, интернет ще погълне телевизиите и за България това вероятно ще стане факт още преди да се случи митичното цифровизиране през 2012 година, за което ТВ-тата мечтаят, за да оцелеят (каква ирония – мнозина са убедени, че тогава пък изобщо свършва светът). Оцеляват силните, а българските ТВ са не просто колоси на глинени крака, но и уникално самоуверени в бъдещето си. Те седят и чакат някой да им даде нещо наготово заради хубавите им (както те смятат) очи – в момент, в който бъдещето ги е захапало отзад и полекичка започва да ги храносмила. Не стига че не са проактивни – например да направят промо кампания поне на скъпите си риалити шоута като раздават безплатни брандирани флашки със записани на тях епизоди С РЕКЛАМИ (например) – но те дори не могат да качат предаванията си онлайн на собствените си сайтове, какво да говорим за друго! И после реват кой им открадна и закла шестте кокошки.

Голямото прецакване обаче дебне телевизиите далеч преди 2012 г. Още щом мине първата седмица или две от пишкомеренето на риалити шоута и бъдат публикувани рейтингите, ще стане ясно, че едната от тях ще духа супата. Понеже е тръгнала с твърде голяма лъжица за своята уста и 5% рейтинг няма да й покрият милионните разходи за скъпото шоу. Така де, рекламодателите може да са балъци, но ако бяха и малоумни, нямаше да имат бизнес, който да рекламират. Затова те също ще се дръпнат от риалитито на губещата телевизия.

Най-умното, което въпросната губеща телевизия може да направи тогава, е просто да програмира своето риалити в час, в който то не се застъпва с конкурентото риалити на другата телевизия. Което, ако тя го беше направила още от самото начало, щеше да й спести PR резила и да й донесе много по-висок рейтинг и по-високи приходи. Обаче пуста алчност… Накрая обаче онзи, който се опитва да прецака зрителите и рекламодателите, сам се прецаква. Яко при това. Много яко.

Нали ви казах, конкуренцията е хубаво нещо.