Archive for the ‘Uncategorized’ Category

Искам коледно камионче!…

04.12.2009

… но на „Джони Уокър“*. Дори и да нямат коледни камиончета, събирането на етикети от лично използваните бутилки ми доставя едно особено очарование!

* Всъщност предпочитам „Джийм Бийм“. Ама да не  издребняваме, нали…

Love, etc.

20.11.2009

 

По едно време Аспарух се опитваше да участва в едни мемета – верижни игри въпросници, които блогърите си разменят най-вече със SEO цел и за повишаване на Гугъл пейдж ранка им, но в които понякога има и полезен или забавен елемент.

На два пъти се опита да включи и мен, обаче… Аз като получа някаква такава игра запитване и сядам да мисля… което трае около 3 месеца, а резултатът от него е, че отговорът губи всякакъв смисъл. Така де, стресът трябва да се унищожава, както казваше една друга легенда, която също има блог, но е толкова ъндърграунд, че сигурно и той сам не му знае URL-то. Радо, Шарапанов, Емзеперикс, обади се, бе!

Но да се върнем на въпроса. Ей сега ще изненадам Аспарух като му отговоря на нещо, за което не ме е питал:)

Тези дни Аспарух пусна един такъв постинг, след който на човек му остава единствено да се самоубие. Но нали не са минали 3 месеца, още мисля по въпроса как да му помогна (ъъъ, не да се самоубие, а обратното… тоест, разбирате ме… всъщност разберете ме правилно, де… добре, добре).

Днес, гледам, пуснал друг – в който пък доказва безспорно по научен метод невъзможността да има любов, особено истинска такава.

Какво да кажа? С науката не се спори. Освен ако не си Симеон Дянков, разбира се. Щом няма – значи няма (истинска любов). Всичко е логически правилно, перфектно мотивирано и аргументирано – няма любов и това е.

Така да е.

Ама аз като феодален старец, изкушен от нАуката, се сещам за една дребен проблем. Чували ли сте мита за Ахил и костенурката?

Древногръцкият философ Зенон се обзаложил, че може да докаже, че Ахил, който е 10 пъти по-бърз от костенурката, никога няма да може да я настигне, ако й дадем примерно 100 метра преднина. И го доказал!

В оригинал историята е малко по-различна, но към днешна дата се разпространява предимно в този си вид:

Костенурката има 100 метра преднина. Давате старт и Ахил пробягва тези 100 метра. Добре, обаче за това време костенурката се е придвижила с още 10 метра. Ахил пробягва и тези 10 метра. Но за това време костенурката се е придвижила  с още 1 метър. Ахил минава и него. Но за това време костенурката отново се е придвижила напред! От математическа гледна точка Ахил никога няма да може да настигне тази костенурка – докато той измине дистанцията, която ги разделя, тя вече е взела нова, макар и все по-малка преднина. Математически (научно) погледнато, Ахил ще я гони вечно, без да я стигне никога.

В живота обаче Ахил настига въпросната костенурка и то за няма 15-20 секунди. Той просто е войн, а не учен. Съответно е учен (ето че пак се обърках, мамка му!) да настига, задминава и побеждава костенурки и други воини, а не да доказва математически, че това е невъзможно.

Та и на Аспарух работата му е такава. Вместо да доказваме, че истинска любов не съществува, по-добре да я потърсим – пък макар и не дотам истинска. Ние сме мъже, сурово възпитани – на нас често и един гол секс ни стига, простете!

Аз, разбира се, не мога да докажа, че истинска любов съществува. Но ми стига тази награда, че в момента й се радвам. И да ви кажа – е ебати кефа! Без майтап – много е яко:)

Както казваше един друг мой идол – Курт Хаунещайн – „stop talking about love, love is the one thing you have to do“!

И тъй като исках да помогна, но подозирам, че след този ми опит за помощ Аспарух все пак окончателно, макар и погрешно може да осъзнае предимствата на самоубийството, то искам да завърша оптимистично. Исках да е с Before (заради текста, потърсете го), ама тя е забранена за БГ в Тубата, има я само във Vbox-а. Затова ще е с тази горе.

Pet Shop Boys – fucking geniuses, actually!

 

 

 

Десети ноември

09.11.2009

Desert___2_by_mjranum_stock

 

Нищо особено не се е случило на този ден. А промени живота ни.

На онази дата лично аз се мотах някъде до към 7 вечерта из родния си град и се прибрах. След 8 в стаята ми дойде дядо ми, който с лека усмивка ми съобщи, че са свалили Живков. Скочих към телевизора, но нямаше кой знае какво да се види – пленум на ЦК на БКП, дрънкат обичайните глупости, само Живков гледа странно уплашено ту наляво, ту надясно – сякаш не може да повярва.

Нищо не се промени и на следващия ден.

Всичко обаче се промени през следващите 20 години. Заради дворцовия партиен преврат така и не дочухме и не дооценихме онова, което, оказва се, промени всичко през тези последвали години – падането на Берлинската стена.

Затова и днес няма какво да отбелязваме. На 10 ноември просто нищо не се е случило.

Мислите обаче понякога идват без да питат. И казват:

20 години преход. Не, не онзи преход – той наистина приключи с влизането на България в Европейския съюз. И ако и това не сме го усетили особено силно, то е заради кризата.

Става дума за онзи другият преход.

Онзи, от който остават още 20 години. Символично 20, защото той всъщност ще свърши тогава, когато и последният от нас си отиде. И последният от нас, дефектните, отровени от чернобила на комунизма (не, не от радиацията от онази централа в Украйна, а от тази на онази другата централа, която беше в Москва).

Чудно ли ви е тогава, че толкова много хора като мен виждат около себе си само пустиня?

За някои има светлина в края на тунела, има бъдеще и те прекрасно го виждат.

Но единственото, което моето поколение вижда сега, виждаше преди в миналото си и продължава да вижда в бъдещето, е само пустиня.

Ние, цветята от края на 80-те, повехнахме в този климат и от тази радиация.

These flowers will always die, твърдеше Робърт Смит в „Bloodflowers” и се оказа прав.

Както и онзи класик, който преди 22 години – сам той тогава на 22 – написа:

„Ние сме завинаги нова генерация

със кървящи от мъка

и болка очи.

Знаем, че за нас

няма компенсация

и повръщаме върху надеждата

за по-добрите дни.”

И малко по-късно си отиде.

Ами да ви е честит десети ноември, скъпи сънародници! Аз ще пия за нещо друго. Или просто ще пия…

Внимание, опасност: Гражданска защита!

01.10.2009

Cylon_Centurion

Не знам как са я оповестили предварително тази тренировка/проба на нова система за предупреждаване на гражданите, но аз съвсем случайно открих едва два реда за събитието на някакъв много забутан сайт вчера или завчера.

Но това, което върви в момента, ме разби отвсякъде.

Хвана ме на улицата, на оживено, централно и шумно място. Там не се чува хич, ама хич – някакво странно мучене в средните честоти, което се настанява през няколко секунди в градския шум.

Качих се вкъщи (6-7 етаж) и останах още по очарован. Мученето било безжизнен женски глас, който с подчертано роботска интонация рецитира нещо си. Нещо си, понеже нищо не се разбира, ама нито думичка. Дали чете Яворов или предупреждава че краят на света настъпва предсрочно въпреки оптимизма на Нострадамус и маите, които го били насрочили за 2012 г. – все тая.

Отгоре на всичко гласът прави тежки паузи по няколко секунди между думите и фразите, явно за да подчертае роботската си същност. Каквото и да казва всъщност, целокупният български гражданин може само да си помисли, че очевидно сайлоните от „Бойна звезда Галактика“ са ни превзели и диктуват някакви условия на населението.

Впечатлението се затвърждава от мъжки глас, този път очевидно човешки, който загрижено промърморва нещо, което се разбива като ручей в стените на блоковете на пръски от отделни звуци (отново не се разбира нито дума) и от последвалия вой на сирени.

После мъртвият глас на сайлонката още малко ни заплашва, прекъсван в нечовешките си паузи между думите от яростния лай на уплашените кучета на комшиите и накрая всичко утихва.

Не знам дали Гражданска защита успя да повтори номера на Орсън Уелс с марсианците от 30-те години на миналия век, но определено се постара. Във всеки случай Крафтверк биха били във възторг от арт пърформанса й…

Ретро магазин

14.08.2009

munch.scream2

Това ще го разберат напълно само няколко човека. Но пък на тях ще им е адски смешно…

….

Сънувах някогашната книжарница в родния си град.

На вратата стоеше надпис „Приемаме стока“. Изведнъж насън се „сетих“, че този магазин никога нямаше работно време – все приемаше стока, а кога я продаваше, един господ знае. Самата врата беше преградена напряко с дървото с парцала, с който миеха пода, а за по-сигурно и едната от лелките-продавачки стоеше зад нея.

Отпред имаше огромна опашка. От време на време пускаха по някой вътре и той никога повече не излизаше, но и опашката не намаляваше. Между другото, никой не знаеше какво са пуснали в магазина.

По някое време дойде моят ред, влязох и почнах да се озъртам сред тълпата купувачи вътре. Отидох до един щанд и що да видя? Там стояха наблъскани всякакви върхови топ модели касетни и ролкови декове от 80-те години! Ама каквото си искаш, то ми ти AKAI, Pioneer, AIWA – най-добрите модели… Но кой знае защо, те бяха със стъклени предни панели – явно копия, реплики или ремонтирана втора употреба на някогашните славни машини. Сякаш някой местен завод се беше опитал да ги копира, крадейки технологията и побългарявайки я – тогава, по времето на социализма така се правеше.

Тогава „разбрах“, че книжарницата явно са я превърнали в ретро магазин. Ама не какъв да е, а явно „Кореком“ като от едно време.

Стана ми чудно работят ли тези машини, колко струват и прочее. Зад щанда стоеше някакъв чичка, който гледаше отегчено и не ми обърна никакво внимание. Посетителите се опитваха да го питат нещо, но той само ги поглеждаше с досада, сякаш знаеше, че никой няма пари/валута да си купи такова нещо и си мълчеше.

Наведох се над щанда, опитвайки се да различа някакви подробности по машините. Но нищо не се виждаше – навсякъде цареше полумрак. Прозорците на магазина бяха облепени с книжарска хартия – да не зяпат гражданите какво става вътре и да се дразнят от стоките. А ток нямаше – беше спрял, защото имаше режим, сетих се изведнъж аз.

Последното така ме изненада, че се събудих.

Може и да сме излезли от мизерията на социализЪма (което изобщо, ама изобщо не е сигурно), но явно мизерията на социализЪма не е излязла от нас, помислих си.

Или може би просто човек сънува такива неща, когато за пореден път препрочита „Конгрес по футурология“ на Станислав Лем – най-голямата гавра с въпросния „социализъм“, която някога е издавана (препоръчвам!).