Love, etc.

20.11.2009

 

По едно време Аспарух се опитваше да участва в едни мемета – верижни игри въпросници, които блогърите си разменят най-вече със SEO цел и за повишаване на Гугъл пейдж ранка им, но в които понякога има и полезен или забавен елемент.

На два пъти се опита да включи и мен, обаче… Аз като получа някаква такава игра запитване и сядам да мисля… което трае около 3 месеца, а резултатът от него е, че отговорът губи всякакъв смисъл. Така де, стресът трябва да се унищожава, както казваше една друга легенда, която също има блог, но е толкова ъндърграунд, че сигурно и той сам не му знае URL-то. Радо, Шарапанов, Емзеперикс, обади се, бе!

Но да се върнем на въпроса. Ей сега ще изненадам Аспарух като му отговоря на нещо, за което не ме е питал:)

Тези дни Аспарух пусна един такъв постинг, след който на човек му остава единствено да се самоубие. Но нали не са минали 3 месеца, още мисля по въпроса как да му помогна (ъъъ, не да се самоубие, а обратното… тоест, разбирате ме… всъщност разберете ме правилно, де… добре, добре).

Днес, гледам, пуснал друг – в който пък доказва безспорно по научен метод невъзможността да има любов, особено истинска такава.

Какво да кажа? С науката не се спори. Освен ако не си Симеон Дянков, разбира се. Щом няма – значи няма (истинска любов). Всичко е логически правилно, перфектно мотивирано и аргументирано – няма любов и това е.

Така да е.

Ама аз като феодален старец, изкушен от нАуката, се сещам за една дребен проблем. Чували ли сте мита за Ахил и костенурката?

Древногръцкият философ Зенон се обзаложил, че може да докаже, че Ахил, който е 10 пъти по-бърз от костенурката, никога няма да може да я настигне, ако й дадем примерно 100 метра преднина. И го доказал!

В оригинал историята е малко по-различна, но към днешна дата се разпространява предимно в този си вид:

Костенурката има 100 метра преднина. Давате старт и Ахил пробягва тези 100 метра. Добре, обаче за това време костенурката се е придвижила с още 10 метра. Ахил пробягва и тези 10 метра. Но за това време костенурката се е придвижила  с още 1 метър. Ахил минава и него. Но за това време костенурката отново се е придвижила напред! От математическа гледна точка Ахил никога няма да може да настигне тази костенурка – докато той измине дистанцията, която ги разделя, тя вече е взела нова, макар и все по-малка преднина. Математически (научно) погледнато, Ахил ще я гони вечно, без да я стигне никога.

В живота обаче Ахил настига въпросната костенурка и то за няма 15-20 секунди. Той просто е войн, а не учен. Съответно е учен (ето че пак се обърках, мамка му!) да настига, задминава и побеждава костенурки и други воини, а не да доказва математически, че това е невъзможно.

Та и на Аспарух работата му е такава. Вместо да доказваме, че истинска любов не съществува, по-добре да я потърсим – пък макар и не дотам истинска. Ние сме мъже, сурово възпитани – на нас често и един гол секс ни стига, простете!

Аз, разбира се, не мога да докажа, че истинска любов съществува. Но ми стига тази награда, че в момента й се радвам. И да ви кажа – е ебати кефа! Без майтап – много е яко:)

Както казваше един друг мой идол – Курт Хаунещайн – „stop talking about love, love is the one thing you have to do“!

И тъй като исках да помогна, но подозирам, че след този ми опит за помощ Аспарух все пак окончателно, макар и погрешно може да осъзнае предимствата на самоубийството, то искам да завърша оптимистично. Исках да е с Before (заради текста, потърсете го), ама тя е забранена за БГ в Тубата, има я само във Vbox-а. Затова ще е с тази горе.

Pet Shop Boys – fucking geniuses, actually!

 

 

 

БАМП и Музикаутор – крадецът вика: „Дръжте крадеца!”

12.11.2009

 

1257142869_01

 

За хората в музикалния бранш отдавна е ясна ужасяващата неадекватност на кликата, нарекла себе си Българска асоциация на музикалните продуценти (БАМП).

Там, за съжаление, има и свестни хора с огромни заслуги към българската музика, но тази като цяло кръвопийска асоциация години наред не спира да тормози и изнудва забавния бизнес у нас с рекетьорските си дейности и терористичните си практики, които прикрива с полицейската униформа на НСБОП/ГДБОП.

Под предлог „защита на авторските права” оттам се леят като водопад лъжи и пак лъжи, придружени с платени пропагандни кампании, целящи да убедят обикновения гражданин, че с тегленето и обмена на музика в интернет той става, видите ли, крадец, престъпник и пират (нито едно от трите не е вярно според Наказателния кодекс на Република България!) и едва ли не ограбва горките автори на музика.

А всъщност истината е точно обратната – БАМП не защитава и никога не е защитавала интересите на никакви автори, тя е организация на посредниците, точно онези, които прибират лъвския пай от всичките пари от музика и подхвърлят трохи от приходите на самите автори – 5-15%  в общия случай, често и много по-малко и практически никога повече!

Ето че най-после стана публична и другата истина, която отдавна се знае в бранша – всъщност самата БАМП в лицето на членуващите в нея музикални компании ограбва авторите (този път не метафорично, а чисто физически, пряко), като години наред (от 2002 г. насам) не изплаща полагаемите се авторски права и отчисления на истинската организация за защита на правата на авторите на музика в България „Музикаутор”.

Вчера в „Музикаутор” най-после не издържаха и изокаха публично възмущението си от незаконните действия на БАМП. Декларацията им четете тук.

Но наглостта няма граници. Следвайки трайната си – заета впрочем от фашисткия министър на информацията Гьобелс – политика и тактика, гласяща, че една лъжа, повторена 100 пъти, се превръща в истина – БАМП пусна официален отговор.

Както обикновено, когато става дума за изявление на БАМП, вътре няма и следа от логика или познаване и съобразяване с действащото законодателство – само пропаганда, пропаганда, пропаганда…

В този пореден чутовен манифест на безпринципността още първото изречение е връх на… не знам и аз вече на какво да го окачествя. Първо в това объркано словоизлияние става дума за някакъв си нецитиран процент „пиратство” – термин, непознат за Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) – и нямащ съвършено никакво отношение към това защо БАМП не си плащат законовите задължения към авторите, от експлоатирането на чиито произведения са спечелили парите си. Е, освен ако не са искали всъщност да кажат „ама то тука толкова много се краде, искаме и ние пък да крадем, я!“…

После пък се обвинява директно и грубо „Музикаутор” в това, че не се борели с пиратството! Де факто БАМП първо не плаща, а след това като му искат да си плати сметката, обвинява за това „Музикаутор”, понеже… не си събирал вземанията! Крадецът вика: „Дръжте крадеца!” – обичайната до болка практика на БАМП…

Да коментираме ли изобщо факта, че „Музикаутор” – за разлика от БАМП – не е организация за борба с пирати, марсианци, вампири или някаква друга такава въображаема паплач, а организация за събиране на отчисленията за автори на музика – което тя и прави, включително в цитирания случай.

И това, отбележете, е само в първото изречение на жалкия ПР пасквил на БАМП. Нататък просто няма смисъл да анализираме текста им – то е ясно за какво става дума. Ако трябва да преведем отговора им на разбираем език, то той би звучал така: „Ми ние няма да платим, щото просто не щем да платим, законът да го духа!”.

Какво да отговориш на такава позиция?…

„Музикаутор” можи да не е – и изобщо не е! – перфектна организация. Но това е организацията на авторите – онези, които правят музиката, която слушаме. Това, а не БАМП, която постояно се прави на такава. И „Музикаутор” не организира кампании срещу феновете на музиката за това, че теглели от интернет, не плаши с белезници, не нахлува с ГДБОП и без съдебно решение в произволно избрани офиси на фирми и частни жилища, не заплашва да спира интернета на потребители, не рекетира радиостанции и телевизии с изисквания за безумни суми за авторски права. „Музикаутор” тихо, кротко и полека се опитва да събира онези пари, които всички дължим на авторите за музиката, която обичаме.

Разбира се, че са необходими радикални промени в областта на копирайта и те неизбежно ще преобърнат фундаментално практиката и съществуването на организации като „Музикаутор”, които сега са тромави и недостатъчно ефективни, но се опитват все пак някак да работят.

Но дори и последният продуцент на света да изчезне, музика ще има и хората винаги ще са готови охотно да платят на авторите и изпълнителите й някаква приемлива сума за нея, събрана по адекватен и подходящ начин. Затова организации като „Музикаутор” под една или друга форма винаги ще има – авторите трябва да получават пари за труда си, никой никога няма да оспори това им право.

Колкото до БАМП, ще си послужа с един цитат:

„Съдбата на дружества, които не се развиват, стоят далеч от динамиката на съвременния музикален бизнес и заемат неконструктивни позиции, е да губят представителност и доверието както на ползвателите, така и на членовете и партньорите си.“

Цитатът е точно последното изречение от „становището” (какво ми ти становище, то е направо смешно и жалко от правна гледна точка…) на БАМП по случая. Все едно себе си са описали, просто не е истина колко точно са познали!

Нали ви казах, точно крадецът вика „дръжте крадеца!”.

 

Десети ноември

09.11.2009

Desert___2_by_mjranum_stock

 

Нищо особено не се е случило на този ден. А промени живота ни.

На онази дата лично аз се мотах някъде до към 7 вечерта из родния си град и се прибрах. След 8 в стаята ми дойде дядо ми, който с лека усмивка ми съобщи, че са свалили Живков. Скочих към телевизора, но нямаше кой знае какво да се види – пленум на ЦК на БКП, дрънкат обичайните глупости, само Живков гледа странно уплашено ту наляво, ту надясно – сякаш не може да повярва.

Нищо не се промени и на следващия ден.

Всичко обаче се промени през следващите 20 години. Заради дворцовия партиен преврат така и не дочухме и не дооценихме онова, което, оказва се, промени всичко през тези последвали години – падането на Берлинската стена.

Затова и днес няма какво да отбелязваме. На 10 ноември просто нищо не се е случило.

Мислите обаче понякога идват без да питат. И казват:

20 години преход. Не, не онзи преход – той наистина приключи с влизането на България в Европейския съюз. И ако и това не сме го усетили особено силно, то е заради кризата.

Става дума за онзи другият преход.

Онзи, от който остават още 20 години. Символично 20, защото той всъщност ще свърши тогава, когато и последният от нас си отиде. И последният от нас, дефектните, отровени от чернобила на комунизма (не, не от радиацията от онази централа в Украйна, а от тази на онази другата централа, която беше в Москва).

Чудно ли ви е тогава, че толкова много хора като мен виждат около себе си само пустиня?

За някои има светлина в края на тунела, има бъдеще и те прекрасно го виждат.

Но единственото, което моето поколение вижда сега, виждаше преди в миналото си и продължава да вижда в бъдещето, е само пустиня.

Ние, цветята от края на 80-те, повехнахме в този климат и от тази радиация.

These flowers will always die, твърдеше Робърт Смит в „Bloodflowers” и се оказа прав.

Както и онзи класик, който преди 22 години – сам той тогава на 22 – написа:

„Ние сме завинаги нова генерация

със кървящи от мъка

и болка очи.

Знаем, че за нас

няма компенсация

и повръщаме върху надеждата

за по-добрите дни.”

И малко по-късно си отиде.

Ами да ви е честит десети ноември, скъпи сънародници! Аз ще пия за нещо друго. Или просто ще пия…

Време за промени

13.10.2009

80-те са уникални години откъм музика

Не откривам нито Америка, нито топлата вода, казвайки това, само си го припомням отново.

Зарових се тия дни в разни стари парчета от онова време, предимно от самото начало на 80-те.

И – също нищо ново – открих, че класиката на Язу „Don’t Go” не може да бъде чута в оригинал в ЮТюб. „Юнивърсъл” или който там трябва им е махнал звука. Както и на още хиляди, хиляди други парчета. Причина – прословутият copyright, така погрешно превеждан на български като „авторски права”.

Порових обаче още малко и открих нещо друго, абсолютно уникално.

Фен на Язу – очевидно сам той музикант и очевидно кадърен – е направил убийствена нова версия на това парче. Човекът обяснява, че още преди време открил акапела вокала на парчето в интернет и решил да го обработи. Но понеже толкова години вече всички правят само денс ремикси на песента, той направил нещо по-различно.

Колко различно ли?

Ами толкова различно, че за 28 години от оригинала насам не съм чувал по-добра версия от тази – а аз съм чувал много и притежавам сигурно поне 20 ремикса на това парче!

Разбира се, това, което е направил фенът, е напълно незаконно според същия този copyright.

А човекът даже взел, че напаснал кадри от оригиналния клип към своята версия…

Я пак да повторим какво е направил. Първо ровил, търсил, после аранжирал, композирал, изсвирил и ремиксирал всичко. След това даже редактирал видеоклипа. И накрая качил всичкото това в ЮТюб – за мой и твой кеф, напълно безплатно.

Този човек е пират, опасен престъпник според действащите закони и конкретно според copyright-а. Според тях „пиратството ограбва”.

А според мен този човек е уникален талант. Пробвайте да ремиксирате 30-годишен хит по-добре от могъщи световни корифеи с десетилетия професионален опит зад гърба си и тогава да видим дали е толкова лесно.

Та според мен, този човек не е ограбил никого. Дарил ни е – безплатно – с уникално изживяване, а на старата песен е вдъхнал нов живот.

„Пиратството” не ограбва. Така нареченото пиратство ни дава много, много нови културни хоризонти, продукти и емоции.

Ограбват ни „Юнивърсъл” и другите кръвопийци като тях, които се опитват да ни отнемат даже спомените за това, което някога сме чули и изживели.

Време е най-после да сложим край на тази духовна кражба, на това престъпление срещу човечеството, наречено copyright.

Време е за промени.

Внимание, опасност: Гражданска защита!

01.10.2009

Cylon_Centurion

Не знам как са я оповестили предварително тази тренировка/проба на нова система за предупреждаване на гражданите, но аз съвсем случайно открих едва два реда за събитието на някакъв много забутан сайт вчера или завчера.

Но това, което върви в момента, ме разби отвсякъде.

Хвана ме на улицата, на оживено, централно и шумно място. Там не се чува хич, ама хич – някакво странно мучене в средните честоти, което се настанява през няколко секунди в градския шум.

Качих се вкъщи (6-7 етаж) и останах още по очарован. Мученето било безжизнен женски глас, който с подчертано роботска интонация рецитира нещо си. Нещо си, понеже нищо не се разбира, ама нито думичка. Дали чете Яворов или предупреждава че краят на света настъпва предсрочно въпреки оптимизма на Нострадамус и маите, които го били насрочили за 2012 г. – все тая.

Отгоре на всичко гласът прави тежки паузи по няколко секунди между думите и фразите, явно за да подчертае роботската си същност. Каквото и да казва всъщност, целокупният български гражданин може само да си помисли, че очевидно сайлоните от „Бойна звезда Галактика“ са ни превзели и диктуват някакви условия на населението.

Впечатлението се затвърждава от мъжки глас, този път очевидно човешки, който загрижено промърморва нещо, което се разбива като ручей в стените на блоковете на пръски от отделни звуци (отново не се разбира нито дума) и от последвалия вой на сирени.

После мъртвият глас на сайлонката още малко ни заплашва, прекъсван в нечовешките си паузи между думите от яростния лай на уплашените кучета на комшиите и накрая всичко утихва.

Не знам дали Гражданска защита успя да повтори номера на Орсън Уелс с марсианците от 30-те години на миналия век, но определено се постара. Във всеки случай Крафтверк биха били във възторг от арт пърформанса й…

Кралят е мъртъв! Да живее кралицата!

30.09.2009

Един материал, който написах за новия брой на FHM.

По-добре го прочети ето тук в минималната, но майсторска редакция на Георги Неделчев.

Цената на истината

20.09.2009

__Your_Domination_Ends_Here___by_PrayerForRain

Както е казал класикът, „един призрак броди из народа напоследък”. Всъщност класикът е имал друго предвид и не става дума за народа, още по-малко българският такъв, но карай да върви, това е шоу. Разни призраци бродят из народа български напоследък и един от тях е на новото ТВ шоу „Цената на истината”.

„Цената на истината” е ТВ шоу като всяко друго. Или пък не? Буквално от първия миг някакви хора теглиха анатема на предаването, така че си струва да разчепкаме този въпрос.

Първото, което прави впечатление, е че „Цената на истината” не е кой знае какво шоу. Седи някакъв човек, питат го нещо и той отговаря. Банално. Или пък не?

Второ, на пръв поглед шоуто цели да установи каква е истината. Да, ама не.

Истината е нещо относително. И детекторът на лъжата не може да каже дали нещо е истина, а само дали отговарящият вярва, че то е истина – и то с точност някъде към 98%.

Схващате ли уловката? Ако питате луд, смятащ се за Наполеон, дали е нападал Русия, той ще ви отговори утвърдително и детекторът ще потвърди, че това е истина. А луди, обикновени шизофреници и просто хора с леки психични разастройства дал бог у нас след 20 години „преход” и една година криза.

Ето ви ги идеалните участници – достатъчна е една леко истерясала млада жена, която е убедена, че майка й е вещица и полиграфът ще потвърди, че въпросната майка наистина е вещица. Истината тук няма място – всъщност важно е в какво вярва разпитваният. Така може да потвърдим „научно” даже и физическото съществуване на Бог, Сатаната и зелените човечета.

Плюс това детекторът… ама чакайте, в студиото всъщност няма никакъв детектор. Очевидно не става дума дали въобще участниците са били подлагани на детектор или не. Явно са били. Но в студиото такъв няма. Което дава интересни възможности.

Участниците не знаят кое от това, което са казали пред детектора, е окачествено като вярно и кое не е. Нито пък зрителят може да види това (ето затова няма детектор в студиото). Знаят само продуцентите. По този начин те умишлено могат да зададат на участника въпрос, който да го изхвърли – и то тогава, когато те са решили той да сбърка. С други думи, определят кой колко да спечели. И дали. За да не печели твърде много. Ей богу, това е всичко друго, но не и честно.

За да изгори участник е достатъчно и просто да му се зададат 1-2 по-двусмислени въпроса, като например: „С настоящия си приятел ли си правила най-добрия секс в живота си?”. Супер въпрос. Особено ако попитате задаващия по каква точно скала – от 1 до 100 ли, що ли – по какви обективни критерии, напълно неизвестни за сексолозите, се мери добрият секс. И ако единият ви партньор е като цяло скучен в леглото, но 5 пъти ви е докарвал до невероятен екстаз, а другят е винаги мил, изобретателен и задоволяващ ви, ама не чак пък дотам? Някой досега да е отговорил правилно на въпроса дали крокодилът е повече зелен, отколкото дълъг?…

Всъщност, това не е необходимо. Както казахме, само продуцентите знаят дали един отговор е истина или не. И дори когато той е истина, могат да кажат, че не е. Ти върви после и доказвай, че не са прави… интересно обаче как би могъл?

Параноята, която струи от тези редове, е оправдана. Продуцентите на „Цената на истината” са същите тези, които миналата година се опитаха да ни минат с изцяло нагласеното „риалити” шоу „Прелюбодейци” („Хванати в изневяра”) и бяха изловени, че „участниците” им са платени статисти. Тогава имаше дори гласове да бъдат съдени за измама на зрителите.

Това са и същите хора, които се гордеят, че у нас „Стани богат” се задържало рекордно много години на екран, но пропускат да обяснят факта, че по света има десетки спечелили голямата награда, докато у нас за толкова години – нито един! Всъщност не – имаше един, ама после се оказа, че той абсолютно случайно някак е баща на водеща от същата телевизия и няма право дори да участва, камо ли да печели, но той бил „забравил” за това, а продуцентите „не знаели”, пък му взеха спечелената сума, която уж дори не му бяха изплатили, ама едновременно с това той я върна „доброволно” и тя отиде някъде за благотворителност, само че къде – никой не разбра… Абе изобщо, здраво се бяха оплели.

Важното е, че и досега въпроси, с които в други страни се печели голямата награда, в БГ варианта на „Стани богат” се задават още във втория кръг, а след тях следват питания с абсурдна трудност от типа на вицовото „Името на пигмейска пътека в Африка, изчезнала в 16-ти век, е…”. Да не говорим  за отдавна забравения факт, че това шоу само в България се казва „Стани богат”, а навсякъде другаде се излъчва с истинското си име – „Кой иска да стане милионер?”. Разбира се, България е и една от малкото страни, в които наградата не е един милион в местна валута.

Въобще, „параноята” у нас се оказва просто здрав разум.

Но като заговорихме за пари, да се върнем към „Цената на истината”.

Много или малко са 2500, 5000 или 10 000 лв., за да признаеш публично пред стотици хиляди пред екрана и в лицето на близките си, че си правила секс с жена и ти харесва повече отколкото с мъжа ти, или че предпочиташ жестоката ти майка и садистичният ти баща по-скоро да умрат, отколкото да продължават да тормозят теб и децата ти?

„Много” и „малко” са понятия, които се дефинират само в сравнение с нещо друго. Тоест, „много” или „малко” сравнено с какво? Ако направиш толкова публично някакви такива признания, каквито правят участниците в „Цената на истината”, то трябва да си готов напълно да промениш живота си. Дори и в чисто битов план – ще ти се наложи да скъсаш с някои (уж) твърде близки хора, да потърсиш друго жилище, може би в друг град, друга работа, други приятели… И за това – няколко хиляди лева!? Толкова ли струва целият ти живот досега?! Много, много евтино оценявате българина, господа продуценти…

От друга страна, нека бъдем прагматици. В крайна сметка, средният зрител постоянно забравя, че всяко шоу се прави за неговия кеф, но всъщност целта на продуцентите на шоуто е само или основно печалбата. Тя идва от реклами, които са ограничени като обем и цена, а и много конкуренти се борят със зъби и нокти да ги вземат – криза е. Бюджетите са ограничени. Дори ако някой разкаже и покаже история за 100 000 или 1 милион лева, просто няма кой да му ги даде, защото те няма откъде да дойдат. При това положение се действа на принципа „колкото, толкова – ако искаш”.

Фактът, че истории въпреки това има, показва две неща. Или историите са измислени и нагласени, а участниците са статисти (както видяхме, това нито е невъзможно, нито като да не се е случвало, така че е съвсем вероятна опция), или продуцентите разчитат на хора, на които им е накипяло години наред да сдържат истината и са готови самоубийствено, пред всички да я кажат – на каквато и да е цена. Доколко е морално така да използваш хора в нужда и обременени психически, за да печелиш – това не е предмет на този анализ, вие си преценете.

Но като ще сме прагматици и ще търсим истината, нека слезем още по-надолу в заешката дупка.

Измислени или истински, историите, показвани в „Цената на истината” са съвсем реални. Аз знам десетки такива, случили се на куп хора около мен. На почти всеки. Чувал съм и много по-ужасяващи. Мога да си представя дори себе си или близките си на стола на истината. И ще чуете страшни признания. Скелетите в гардероба на всеки тракат. И колко от нас са толкова силни, че да ги заровят като Еминем в прословутия си клип „Cleaning Out My Closet”?

Това, което „Цената на истината” прави, е да показва истината за нашето общество, да поставя едно огледало пред него. И тъй като това общество е незряло, затворено, злобно, егоистично, нетолерантно, насилническо, лицемерно, затънало в пороци и мръсни тайни… то това, което се показва в огледалото, е ужасяващо. Това е истината за нас – без грим, без фалшиви думи. Жестоката истина, гола и разпъната на кръста на полиграфа под погледите на милиони.

Тук веднага ще чуете гласове: „Ама глупости, откъде ги извадиха тези селски истории, в моето семейство/квартал/училище/град никога не е имало и не е могло да има такива неща, това са някакви частни случаи”. Какво да кажа? Казал го е класикът – оня, който почина на 27 години (не, не Ботев – Димитър Воев): „Аз съм едно малко перде / и ти ако искаш, ела да сме две. / Така на прозореца ще стоим закачени, / за да закрием всички вътрешни проблеми”.

Истината боли. Истината е нелицеприятна. И затова обществото ужасено отвръща лицето си от видяното в огледалото, опитвайки се лицемерно да го омаловажи и дискредитира. Ще докара от девет кладенеца вода, за да докаже, че видяното в „Цената на истината” или написаното в нечий блог не е вярно и не може да бъде вярно. Не е било, не се е случило, не е вярно, постановка.

Ами… добре. Ако наистина и искрено на вас не ви се е случвало, не сте виждали и чували такива случаи – завиждам ви. Вие сте малцинство. Ще цитирам (отново) един класик, този път световен и жив: „Have you ever been hated or discriminated against? I have…”.

Обществото обаче има нужда муцуната му да бъде завирана в това огледало, дори и насила… може би дори и на всяка цена. Защото има нужда от катарзис. От осъзнаване на истината за себе си, ужасяване от нея, отхвърляне на лицемерието, поемане на вината, поемане на отговорността и духовно прераждане. Иначе ще си остане все така болно и уродливо.

Ако това е цената на истината, трябва да я платим. Може би дори на всяка цена. Целта оправдава средствата… или пък не?